автор: Princesssa

Есенна история
Исках да ти разкажа една от ония есенни истории... В които има много дъжд-за да измиe горчилката, скрила се в спомените. Има и слана-че нали нещо трябва да ми напомня колко хладни са нощите ми... със или без теб. И облаци има-буреносни и черни-като мислите ми. Обаче и небе има... и дори слънчеви лъчи. Защото ти ми отне и небето, и слънцето, пък аз не мога да живея без хоризонти, мечти и светлина.
И червено-оранжеви багри ще вмъкна-като ярък контраст със сивотата около мен. Но и кални улици, които да са в унисон с живота ми, изкалян от дребните лъжи, които трябваше да изричам всеки ден, за да запазя частици от себе си докато сме заедно. И вятър-студен и силен... като теб. И меланхолия и самота, защото без тях една есенна история не би била никаква есенна история... А и защото сега само меланхолията и самотата ми останаха.
Да. Исках да ти разкажа именно такава есенна история. Но вече е късно. Няма как да я разбереш... Зима е.

Зимна история
Студено е. Но не е самотно. Вече не е. Или просто идва момент… някъде между две самотности, когато свикваш със себе си. Примиряваш се. Дотолкова, че вече не се плашиш от мислите си и те не ти носят болка. Почти.
Навън вали. Снежно е. И нежно… Почти приказно. А ти се питаш къде сред снежинките се изгуби и твоята приказка? Кой й отне бялата невинност?
… Една снежинка лети, лети… и става част от снежното море-елегантно, но безславно. Дали…? Не, това не е отговорът, който търсиш.
Кое отне вълшебният финал на твоята история?
… Втора снежинка се изпречва пред погледа ти и се изгубва, понесена от моментен вятър… както моментният порив отнася всичко красиво понякога.
Рояк от снежинки- разбъркани и хаотични, досущ като мислите ти. Но за разлика от тях- бели.
Зима е. Но това не може, не бива, не трябва да е краят. Или…
Въздишка, която почти се превръща във висулка. Дали това значи, че се превръщаш в студен човек? Или просто се научаваш да живееш със зимата в себе си?

Пролетна история
Когато пролетта се появеше в живота ми, той изведнъж се оцветяваше, ставаше пъстър, но и съвсем истински. Такъв, какъвто заслужава да се живее. И всичко беше цветно, цветно, цветно…
В жълто… Като слънчевите зайчета в очите на мързеливата ми котка. Като лъчът светлина, търкалящ се в завивките на влюбената двойка отсреща. Като подаръкът от усмивки, който ми подариха без дори да подозират, група деца в близкия парк. Като златото, което струеше от косата ми, когато бях обичана… Стига. Жълто е. Трябва да съм щастлива.
Да съм щастлива и заради зеленото, скрило се в листата на голямата ми любов- тополата от детството. И в погледа на непознатия господин, когото срещам всяка сутрин докато се разхождам с невъзможната задача да открия себе си- на улицата или сред хората.. или просто някъде. И в сутрешната мъгла, която винаги ми навява асоциации за непознати земи, целите в треви и светлина… Ако успееш да преминеш мъглата.
Пролетта носи и бледорозовото в живота ми… Една нежна, изтънчена тъга докато гледам памуковата красота на цъфналата кайсия. И розовите бузки на малкия ми племенник, които ми доказват, че празници все още има. И усещането, че съм готова да продължа живота си- ако не напълно в розово, то поне с аромат на люляк…
И разбира се, небесносиньото. Което те учи да мечтаеш. Вдъхновява те да покоряваш нови хоризонти. И ти носи утеха… че доброто съществува, че божественото е близо и трябва да направиш само крачка… или полет, за да го достигнеш.
Цветове… и душата ти се отваря за пролет. Независимо от снежните петна, които все още се забелязват в задния ти двор. Защото петна винаги щеше да има. Но в момента бяха важни цветовете. Тези, които те правят жива въпреки всичко.

Лятна история
Мида. И още една. Засега няма перли. Макар че песъчинките са в изобилие. Но може би болката не е достатъчно изящна…
Но не мисля за това. Не и днес. Не и сега, когато слънцето се усмихва, когато хората се усмихват, когато дори и аз се усмихвам някак несъзнателно, доловила очарованието на лятото и онази първична прелест на морето, древна почти колкото света. А може и повече.
Пясъкът се разпилява между пръстите ми. Като шепата спомени, които си отиват, осъзнали, че не могат да се справят с великолепието на лятото. Морските вълни, които сблъсквайки се с брега, създават мигове-вечности, ми показват, че просто трябва да имаш очи, за да видиш красивото. Отдавна бях забравила, че имам очи… Но сега пред тях се простира един хоризонт… и един изгрев… и едно старо усещане, древно почти колкото света. И морето. А може и повече.
Все още не го наричам „обич”. Рано е. Страшно е. Вместо това гледам изумруденозеленото във водораслите, изхвърлени от поредната вълна, и си мисля, че красивите тайни имат точно такъв цвят- скъпоценен. Нелепи мисли… особено за лято.
Усмихвам се. Този път искрено, от дълбините на слънчевото ми аз. Онова, което нито един сезон не успя да заличи.
И отивам на плаж. С „Вино от глухарчета” на Бредбъри.

И още една есенна история…
Есенните истории винаги са ми се отдавали. За съжаление. Защото есенни истории се пишат от тъжни хора. Но тази есенна история е специална. Тя няма нищо общо с тъгата. А само с богатството от багри, чувства и усещания, които ни носи есента. И с онази тръпчива, фина обич, която леко нагарча, която болезнено преглъщаш, която на моменти те плаши с необятността си, с крехкото си спокойствие, с усещането за вечност. С онази обич, която е на границата да се превърне в смисъла на живота ти, но не го прави, защото иска да запазиш себе си непокътната. С онази обич, която се превръща в любов някъде сред сланата на миналото и залязващото слънце на бъдещето ти, за да направи настоящето златно. И превърнала се в любов ти показва много неща. Че дъждът може да те намокри до кости и в тях да покълне силата да се изправяш отново… и отново. Че буреносните облаци са само началото на една буря, на стихия, която ще помете спомените, ще промие раните, ще пробуди хаоса, за да се родят звезди. Че калните улици са… само кални улици, които не могат да окалят душата ти. Че вятърът е верен спътник, който помага на крилете ти да летят все по-високо и по-високо…
Да, именно тази любов успява да превърне бледорозовите усещания на пролетта в ярко червени есенни багри, които да уловят цялата страст и сила на чувствата. И тогава…
...Идва зима. Но вече не се страхувам от нея.