Дърветата са кости на душата,
а тя витае тихо между тях.
Ожулени отрано, колената й
са първият й и последен грях.
Така живее, докато остане
следа от кръв след нейните пети,
и тя, самичка и недоразбрана,
безшумно след деня не отлети.
А след това дърветата ще плачат,
ще пада сняг в короните вълнисти,
но никога в дървесния си здрач
гората няма пак да се облисти
със нея, отлетялата душа.
Оставя го така, в гората седнал
до две дървета, тръгнали пеша
след нея по пътеката последна.