автор: rosen_rosen

Сам да открия светая светих -
никак не се и надявах.
Чудна магия бе звездният миг,
в който пред тебе застанах.

Беше без грим, ето тъй - по душа,
тичаше лудо, на воля...
Хич и не питах, дали не греша,
искайки ти да си моя?!

Синьо-космичен, в омая лъчист,
къпещ се в ярка позлата,
с цвят изумрудено светъл и чист,
грейна денят в синевата.

Сякаш от извор със чиста вода,
пиех те в жаждата своя.
После избрах и в успех, и в беда,
общ да е пътят ни в зноя.

Времето мина и вече е тлен,
чувството - някак си - скрито.
Само че вътре, дълбоко у мен,
няма да бъде изтрито.

Как да забравя аз онзи порой,
вечност - родила вихрушка?
Кой я простреля, та стана покой,
с гръм от невидима пушка?

Няколко думи сега ми кажи -
простички, свидни, гальовни,
думи - очаквани в ранни зори -
тихи, красиви, любовни.

Вечер звездите над нас не блестят,
даже в едно да сме слети...
Други сред мрака с любов си шептят,
там - под звезди и комети...