Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Agro
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13948

Онлайн са:
Анонимни: 441
ХуЛитери: 4
Всичко: 445

Онлайн сега:
:: Agro
:: Heel
:: LeoBedrosian
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМонолог с де Кирико
раздел: Други ...
автор: radi_radev19441944

...


Най-напред трябва да уточня, че се касае за един много стар епизод, когато се сблъсках за първи път с тези прихлупени хоризонти и старата циганка, дето врачуваше на отсрещния тротоар беше още жива. Разбира се, подобен вариант за оцеляване не е препоръчителен и се предлага предимно късно есен, когато по тротоарите се влачат мъгли и прехвръква мокър сняг.
Заставайки на ръба на хоризонта, редно е да се запиташ, дали трябва или не трябва да продължиш в същата посока, където те очаква нищото. Вероятно В си е задавала същия въпрос преди да преметне въжето и отговорът се е оказал твърде нетипичен; за съжаление не всички отговори могат да бъдат прогнозирани в такава отвратителна нощ. В не е нито първата, нито последната – тръгваща към нищото и този път е белязан с безброй Голготи, защото на следващия ден намериха В – вързана за куката и една лаконична бележка на масата: „извинявайте за неудобството!” Тогава никой не обърна внимание на платното с пясъчния часовник, което лежеше захвърлено на другия край на стаята; аз също много късно се сетих за него, но сега си мисля, че това е било решаващо. Трябва да спомена също, че този епизод шокира всички от компанията, включително и мен /ако се пренебрегне тази болка вляво/, защото същата вечер бяхме заедно в нейната квартира – една доста шумна група начинаещи художници; имаше разбира се, напивания, също така - танци, а В беше невероятно весела и танцуваше безумно, дори прекалено хубаво, защото /трябва да си призная/ аз харесвах В и дори си мислех... с една дума – мислех си да остана при нея след като всички се разотидат, но така и не посмях да и го кажа; не съм наясно защо не го направих. Сега знам – вече съм твърдо убеден, че ако бях го сторил и, ако тя бе го приела и, ако... и т.н. – безброй условности – вероятно щеше да е още жива – може би все още. Така поне потвърди онази старата циганка от отсрещния тротоар и каза също, че тя ме е чакала, защото чувала в полунощ, когато духът и се разхождал по покрива и повтарял името ми. Изобщо много въпросителни се натрупаха на линията на хоризонта и после – веднага след като всички си тръгнаха, аз още няколко пъти се завръщах и гледах нагоре към малкото прозорче, което все още светеше; вече съм сигурен, че е светело за мен и сигурно В ме е чакала дори в последния момент преди да посегне към въжето. Не зная защо така си мисля /сигурно не съм напълно в ред/ и все си представям разни ситуации, които положително са доста спорни.
Сега се сетих: вероятно е трябвало да махна онази репродукция, която някой окачи на стената; определено там е заложен отговорът и пронизва всички пространства с потресаваща яснота, а веднага след това погледът се насочва към куката; точно тази ридаеща сова прелетя в полунощ край прозореца в едната и в другата посока, когато забелязах въпросната кука, но си помислих, че съществуващият казус се отнася само и единствено до мен. Това се случи, защото, докато другите пееха и танцуваха – безкрайно запленени в своята самотна лудост, аз продължавах да я разглеждам и видях за миг, че някой в чашата ми се усмихва, но това не беше усмивката на В; друга беше, а В понякога изглежда ужасно сериозна; има такива мигове на вледеняваща сериозност, когато се наслояват пълнолуния и засипват ирисите с тишина. Тогава ми се подсказваше, че трябва да направя нещо /неистова е тази ненаситност в очите на чакащия/, но не посмях да го направя, защото В гледаше в друга посока. Необяснимо защо В винаги гледа в друга посока, когато ми е нужно да я заговоря.
Та искам да уточня, че въпросната репродукция се отнася до една популярна картина на Джорджо де Кирико, която отдавна битува в съзнанието ми във вид на угасваща вселена. Винаги съм считал, че в нея има нещо неземно и избягвам да си припомням детайли, защото видът и предизвиква странни асоциации. Понякога си мисля, че съм тръгнал по същата тази червена улица с геометрични контури към някаква безкрайност и разговарям с де Кирико, а всъщност, разговарям със себе си или онзи, който съм бил в някакво минало прераждане. Но много често срещам В по същата тази улица и тогава ми се прояснява, че тя никога не е умирала, а само прекрачила зад онази черта в дъното на хоризонта, защото има там едно ниско небе и едно угаснало слънце от тъга. В присъствието на де Кирико е лесно да се прекрачи оттатък /не е нужна дори прекалена лудост/ и аз често го правя, защото искам да открия В.
Разправял ли съм как установих, че В ме обича? Не си спомням да съм го правил, но ето сега ще обясня всички подробности, защото В ужасно държи на подробностите и онзи камък в централното гробище никак не е тя. Нямам навик да посещавам споменатия камък, защото я откривам навсякъде и предимно там на онзи въображаем площад /безумно тихи са тези площади на де Кирико/ - полуизлегната на един мраморен пиедестал в прегръдките на меланхолията. Там В има много тъжни очи, защото ме сънува – не може да бъде друго, но се чудя как го е разбрал де Кирико; не помня да съм разговарял с него по този повод. Де Кирико не знае за онзи светещ прозорец в полунощ и онази кука на тавана, пред която В се е опитвала да ме дочака. Вече се сещам и съм сигурен, че го е направила тъкмо по тази причина; несъмнено е искала да се добере до мен по-скоро, без да знае, че съм вече тук. Сигурен съм, че е така, защото в една пауза, когато ехото от гласа на Армстронг притихваше в ъглите, прозвуча нейният глас:
- Вие вярвате ли в преражданията?
Не си спомням какво и отговориха, но сега си мисля, че едно почукване по вратата същата вечер е могло да промени много неща. Проблемът е, че то просто не се е случило. Тогава не посмях да почукам /много са трудни тези моменти на пропуснато почукване/ и стоях долу на замръзналия тротоар в очакване на някакъв несъществуващ Годо. Нелеп е този епизод с тъгуващата В – изправена пред една нищо и никаква кука, вместо да погледне през прозореца; по принцип от тъга не се умира, но понякога се умира от тъга. Понякога се чудя защо не го е направила и вероятно де Кирико също не знае. Най-често той нищо не знае и само импровизира в меланхолията на тези безкрайни и безлюдни улици с притихнали и ниски хоризонти, където се каня да хвърля сянката си.
По време на погребението забелязах също, че В ми се усмихва и иска нещо да ми каже; винаги съм я виждал с тази странна и много далечна усмивка още по онова време, когато липсваше ковчег, а сега – съвсем отблизо тя несъмнено е предназначена за мен. Не ми беше удобно пред толкова много опечалени да я питам какво иска да ми каже, а освен това вече отдавна го зная. Много е хубава В сред този саван от цветя, а усмивката – предназначена за мен – непрекъснато се прокрадва в ъгъла на устните – вероятно един малък флирт – съвсем в периферията на времето, но се сещам, че съм пропуснал да я целуна и сега продължавам да налагам същия пропуск с упорито постоянство; то е, защото тази незначителна подробност липсва в сценария. Налага се да разговарям с В по друго време /там непременно ще и кажа всичко за себе си/, защото скитайки по площадите на де Кирико няма с кого да разговарям. Тя ми дължи този разговор, а също така – едно обяснение, което винаги е отлагала и, което винаги не съм разбирал.
Сценарият с погребението никак не може да ме заблуди и нямаше смисъл изобщо да ходя. Определено съм на мнение, че В е жива, независимо от сценария и сега също го зная. Виждам я да се разхожда нощем из стаята ми; то е, защото не мога да спя и всяко пълнолуние е една усмихваща се В. Понякога чувам гласа и в пристъпа на вятъра и шепота на капчука, защото всеки прозорец си има свой вятър и свой капчук. Установих също, че онази скулптура в центъра на площада съвсем не плаче, защото В никога не е плакала. Това е логично и зная, че ако беше го направила не би посегнала към въжето. Винаги съм бил наясно, че липсата на поне една сълза води до необясними решения и си е обикновен сюрреализъм. Ето защо настоявам, че тъгата в очите на скулптурата е същата тъга в очите на В, но темата за всяка безнадеждност е твърде обширна, за да се вмести в един обикновен монолог. Това е доста по-различно от препълнените очи на онази млада жена, която видях сто години по-късно на една изложба на Димитър Войнов – син. Сигурен съм, че жената с препълнени очи никога не би посегнала към въжето; подобен акт се обезсмисля, защото всяка сълза е прочистваща и болката изплува на повърхността, дори може да се докосне. Но де Кирико е положил болката на дъното в една необятна бездна, откъдето изплуването е невъзможно. Поначало вселената на де Кирико е оттатък бариерата и вече ми е съвсем известно къде зимуват вселените. Прекрачвал съм я многократно и това се случва на друго място и по друго време. Но по-вероятно времето е спряло, защото всичко е неподвижно и замръзнало в един единствен миг – най-последен; няма нищо от познатата атмосфера на този град и самият аз вече не съм аз. Възможно е да съм друг или това се случва оттатък, защото тогава мога да разговарям с В и казвам всичко, което съм пропуснал някога. Невероятно е колко много неща съм пропуснал и колко мигове съм пропилял; мисля си, че ако сега / тоест- някога/ имам възможност да върна годините назад, определено не бих направил подобни пропуски. Човек винаги е склонен да съжалява за пропуснати мигове и да прави безброй корекции в кармата. За съжаление това прозрение се появява твърде късно, когато всички пясъчни часовници са изтекли, а символиката – достатъчно убедителна; отново се сещам, че В обичаше да рисува пясъчни часовници и чак сега си обяснявам тяхното значение. Освен това, ако успеех да върна годините, със сигурност бих повторил досущ предишните грешки /трудно се коригира кармата/; така поне твърдеше циганката от отсрещния тротоар. Ако бях тръгнал обратно след онова заминаване, ако бях почукал на вратата, ако бях изхвърлил пясъчните часовници, ако бях забелязал онази малка пустиня в усмивката на В, ако, ако, ако... повтарям това, защото зная, че всичко би се повторило с потресаващи подробности до последния детайл; просто не бих повярвал в очевидни неща, което винаги се случва при зазоряване. Защото тук липсват очевидни неща, а също липсват и зазорявания и площадите на де Кирико са в друго измерение.
Понякога откривам усмивката на В в хиляди лица и ириси. Срещам я навсякъде и се опитвам да и кажа нещо – същото онова, което бях премълчал, докато се изсипваха последните песъчинки. Обикновено ме считат за луд и се оттеглят в обратна посока, където аз не съм. Тогава ми става ужасно болно; факт е, че никой не ме приема в такава светлина, а всяка заминаваща си В оставя след себе си миражи, и всички миражи си знаят пустините. Отново и отново се сблъсквам с вледеняващата вест за заминаването на В и във всяко нейно отдалечаване откривам онова светещо прозорче от нощта на мъглите, когато ме е чакала.
- Ти си В нали?
Тя ме поглежда учудено и нищо не проумява. Нека спомена още, че В има прекрасни очи, въпреки, че лицето е друго; метаморфозата е очевидна.
- Не ми казвай, че не си; отдавна те търся...
Тя продължава да ме разглежда и сякаш започва малко да се притеснява. Съвсем нормална реакция и съвсем в реда на нещата. Винаги го правят по един и същи начин.
- Но разбира се, че не съм никаква В, какво Ви става?
- Съжалявам, но все се страхувам, че мога отново да те загубя. Ужасно се страхувам.
- Не разбирам за какво говорите. Моля оставете ме!
И тя се отдалечава зад линията на хоризонта; чудно как успява да го направи толкова бързо, но понякога в сънищата за много кратък миг се случват безброй събития. Отново ставам безпомощен свидетел на предопределението, защото де Кирико е поставил една ясна и точна граница, където Евклидовото пространство приключва и достъпът е забранен. Повече нищо не може да се предприеме.
- Ти си В нали?
Отново се хвърлям хаотично, но този път в друга посока, почти безкрайно буден или съвсем загубил се в спомена; помня още, че съм имал спомен. То е несъмнено.
- Иска ми се да те предпазя, защото зная, че имаш нужда от мен.
Тази е същата В, но съвсем друга и аз също съм друг – онзи от обратната страна на битието, с когото разговарям по време на монолозите. Опитвам се да преодолея парадокса, но не успявам, защото той - онзи, който би трябвало да съм аз, също се опитва да го направи. И също не успява.
- Не се безпокой; няма да преча по никакъв начин – продължавам аз, стараейки се да бъда разбираем – само се опитвам да те предпазя, защото съществува заплаха.
- Но моля Ви, аз съвсем нямам нужда от подобни услуги – възразява тя – и Ви благодаря, но не мисля да се възползвам.
Отново се сблъсквам със стена от недоверие. Ако сте обърнали внимание, тези стени и огради на де Кирико са твърде монотонни и се сливат с безкрайността, така че мисията е обречена. Почти не съществуват шансове и преодоляването на бариерата е достатъчно проблематично; има такава бариера в космологията и това е същото. Епизодът с отказан достъп се повтаря перманентно. Обикновено площадите се запълват с тишина и всички минувачи се сливат със своите силуети. Те маршируват еднопосочно и посоката винаги е точно определена. Там някъде трябва да бъде силуетът на В, когато я няма. Познавам я по онази малка тъга в ъгълчето на устните; понякога се усмихва на себе си и в паузите на онзи леко зъзнещ блус, когато се сипеха конфети; май се отнасяше за рожден ден или за отпътуване; вече не помня. Посоката е към отдалечаване, защото всички силуети се отдалечават есенно и това е аксиома, но не се свързва с миграцията на птиците. Не е възможно да бъде променена посоката или преодоляна кармата – разбираема е тази особеност...
Понеже не успях да разговарям с В преди погребението, налага се да го правя след това; навикът ми да разговарям по този начин е достатъчно мотивиран. В такава нощ по тази червена улица има премного отдалечаващи се силуети и един от тях трябва да е тя. Винаги съм обичал да разговарям с В, защото никога не съм го правил. Това е един измислен монолог.
- Навярно вече си разбрала, че ми липсваш, В?
- Навярно е трябвало да ти го кажа по-отдавна?
- Навярно си предполагала, че съществувам и си ме чакала?
- Навярно не си знаела кой съм?
- Навярно не си могла да допуснеш, че съм близо?
- Навярно не знаеш, че се опитвам да прогоня мъглата; много е студена тази мъгла в душите ни, В?
- Навярно отпътувайки от мен, си се надявала, че ще ме срещнеш там?
- Навярно вече си ме срещнала, В и това съм аз, но някъде другаде?
- Навярно там, където си сега има какво да си кажем, защото твърде много сме мълчали?
Обикновено площадите на де Кирико са достатъчно безлюдни и по тротоарите са налягали сенки. Това са те – същите контрастни и безкрайно удължени сенки с ясно подчертан контур, защото слънцето е съвсем далечно и съвсем ниско над хоризонта. Невероятно е колко студена може да бъде светлината на едно далечно слънце, когато В си е заминала. Невероятно е колко тъга може да излъчва една мраморна усмивка; има го този епизод от меланхолията на площадите; вървя и трупам в небесата залези.
Онази картина с тъгуващата В вече не е същата. Там нещо се е променило, но не мога да кажа какво; всяка репродукция по време на заминаване е „събиране на душа”*. По-вероятно нещо в мен се е променило; вече не тъгувам. Ужасно не тъгувам и ужасно ми липсва тази тъга. Обичам да разговарям с В и открих, че всеки камък в съня на площадите е запазил върху себе си следа от бялата и сянка – същата онази, която танцува за последно в пристанищата от мъгла.
Обичам да съм близо до В и да и разказвам за себе си, защото тя обича да ме слуша. Сега В ме слуша отнякъде и зная, че ме чака. Точно сега е време да продължа тази приказка, която никога не съм започвал. Точно сега, когато споменът става все по-тъмен и слънцето – все по-студено. Есенната светлина има своето очарование, но В не знае това, защото сънува своята несбъдната пролет. Не мога да се сбогувам с В, тъй като ми предстои да се срещна с нея. Има една безкрайна вселена от тишина, където В ще ме посрещне.

* по Я.К.


Публикувано от alfa_c на 01.01.2011 @ 15:36:27 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

07.12.2021 год. / 12:23:35 часа

добави твой текст
"Монолог с де Кирико" | Вход | 13 коментара (29 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Монолог с де Кирико
от mariq-desislava на 01.01.2011 @ 15:57:11
(Профил | Изпрати бележка)
Интелигентен текст, с много симпатични препратки.:)


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 18:54:06
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Привет, Мария - Дес! ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от Hulia на 01.01.2011 @ 16:23:16
(Профил | Изпрати бележка) http://liternet.bg/publish17/ul_paskaleva/index.html
Щастие е, че можем да те четем тук, в сайта, Ради...Усещам прозата ти невероятно близка...ЧНГ!:)))


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 18:55:15
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Радвам се, мила и се надявам да е така! ЧНГ

]


Re: Монолог с де Кирико
от mariniki на 01.01.2011 @ 17:34:42
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
невероятен си, Ради...
прочетох с душата си...и те слушам с удоволствие.
здраве и щастие ти пожелавам през Новата година.
сърдечно...


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 19:05:43
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Трогнат съм и се радвам, Маги. ЧНГ

]


Re: Монолог с де Кирико
от kasiana на 01.01.2011 @ 17:38:55
(Профил | Изпрати бележка)
Честита Нова 2011 година, Ради:))))))))))))))))))))

Удоволствие бе за мен отново да те чета!!!!!!!!!!!!!!!!!!


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 19:07:28
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Много ме радва присъствието ти. Благодаря и ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от secret_rose (secret_rose_@abv.bg) на 01.01.2011 @ 18:23:58
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Ах, това "необяснимо защо..."
Много хубав разказ...

Честита нова година, Ради


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 19:09:04
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Доволен съм, че си забелязала. ЧНГ :)

]


Re: Монолог с де Кирико
от Liulina на 01.01.2011 @ 18:40:36
(Профил | Изпрати бележка) http://liulina.blog.bg/
човекът с остатък от В ...
Интересен, но драматичен разказ.


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 19:14:58
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Ти ли си това?:) Привет и ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от Liulina на 01.01.2011 @ 19:30:42
(Профил | Изпрати бележка) http://liulina.blog.bg/
Ако ти си героят, значи и в мен ще я виждаш ...
Но е тъжно ...

]


Re: Монолог с де Кирико
от Silver Wolfess (silver_wolfess@mail.bg) на 01.01.2011 @ 18:45:13
(Профил | Изпрати бележка) http://www.slovo.bg/silver
Не знам дали е предопределение нещата да се случат в точния момент, или - не, но винаги има нещо недоизказано, нещо наболяващо, а ние сме вътре в пясъчния часовник. Ще дойде време и той ще се обърне. Тогава се сменят перспективите.
Честита Нова Година, Ради!
Пълна да е!


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 19:12:43
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Всъщност, се сетих за един истински случай от много отдавна, когато едно младо момиче - художничка посегна на живота си. Тогава бях потресен. ЧНГ и се радвам, че си наоколо!

]


Re: Монолог с де Кирико
от sonnic на 01.01.2011 @ 18:54:19
(Профил | Изпрати бележка)
Има толкова пропуснати неща, но дори да се върнем назад, едва ли ще променим нещо! Карма... или просто сме накива каквито сме...
Хареса ми като разсъждение, като композиция.


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 19:13:53
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря и ми е приятно, че си забелязала. ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от voda на 01.01.2011 @ 19:23:41
(Профил | Изпрати бележка)
За мен това не е просто разказ, не е монолог...не знам какво е.
Тук има тонове обич, философия, истина...и поезия!

Прочетох на един дъх, увлечена от фабулата, но се спъвах в изумителни по сила метафори и други поетически находки.
И ще се върна, Ради, за да прочета отново - бавно и с максимална наслада.
Благодаря ти!!!

ЧНГ!
Здраве и сполука във всичко ти пожелавам!
Елица


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 21:13:45
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Радвам се, че ти е харесало. ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от Mia2442 (mia2442@gmail.com) на 01.01.2011 @ 19:31:19
(Профил | Изпрати бележка) http://www.youtube.com/watch?v=NxBTchwLQ3g
,,Ужасно не тъгувам и ужасно ми липсва тази тъга.,,
Интелектуално удоволствие беше да срещна този текст точно днес - благодаря ти, Ради!:)


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 01.01.2011 @ 21:17:25
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Особено се радвам, че си открила нещо занимателно. Благодаря и ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 01.01.2011 @ 23:30:54
(Профил | Изпрати бележка)
Разтърсващо е... не е онзи внезапен и силен трус с осем по Рихтер, а продължителен и боботещ, застрашителен и задаващ въпрос: Няма ли да свърши? Четох го с особено чувство, което ме държеше през цялото време за гърлото...на моменти откривах себе си и правех паралел с написаното от мен днес стихотворение.
Не знам защо ти пиша всичко това, Ради. Исках просто да ти кажа колко си ме развълнувал с разказа си и да подчертая самобитния ти талант на разказвач, в който блестят философски и поетични нишки, втъкани изкусно в текста.
Честита да ти е 2011-та, приятелю! Нека ти донесе много здраве, радост и сбъднати мечти!


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 02.01.2011 @ 10:14:15
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
И аз нямам представа защо точно това захванах да правя. Но бях на една изложба и се сетих за едно момиченце - художничка - от преди много години /в моята младост/, което познавах малко и което внезапно и необяснимо сложи край на живота си и доколкото си спомням, се случи около тези празници.

]


Re: Монолог с де Кирико
от mamasha на 02.01.2011 @ 11:02:47
(Профил | Изпрати бележка)
Както казва МD "интелигентен текст". За мен не просто интелигентен, но и родеещ се с такива образци като Вежиновската "Бариерата".

Не знам какво те е подтикнало в първите дни на новата година да се върнеш назад, но благодаря, че си го направил и ни даваш възможност да надникнем в една житейска история.

Поздравления, Ради!!!


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 02.01.2011 @ 11:06:00
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря за вниманието и ЧНГ!

]


Re: Монолог с де Кирико
от kristi на 03.01.2011 @ 22:00:18
(Профил | Изпрати бележка)
Всички липси са тук и сега, Ради! И добре, че ги има, за да се обострят сетивата ни. Без сетива сме за никъде, френд. И как ще стигнем до безкрайната Вселена, където ни очакват срещите, ако ги няма всичките измислени съвършенства днес ?

Много твой и както винаги нелесен, но запомнящ се текст!

Поздравления!!


Re: Монолог с де Кирико
от radi_radev19441944 на 04.01.2011 @ 17:55:17
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря, Крис. Дано и права.

]