автор: radi_radev19441944

...


Най-напред трябва да уточня, че се касае за един много стар епизод, когато се сблъсках за първи път с тези прихлупени хоризонти и старата циганка, дето врачуваше на отсрещния тротоар беше още жива. Разбира се, подобен вариант за оцеляване не е препоръчителен и се предлага предимно късно есен, когато по тротоарите се влачат мъгли и прехвръква мокър сняг.
Заставайки на ръба на хоризонта, редно е да се запиташ, дали трябва или не трябва да продължиш в същата посока, където те очаква нищото. Вероятно В си е задавала същия въпрос преди да преметне въжето и отговорът се е оказал твърде нетипичен; за съжаление не всички отговори могат да бъдат прогнозирани в такава отвратителна нощ. В не е нито първата, нито последната – тръгваща към нищото и този път е белязан с безброй Голготи, защото на следващия ден намериха В – вързана за куката и една лаконична бележка на масата: „извинявайте за неудобството!” Тогава никой не обърна внимание на платното с пясъчния часовник, което лежеше захвърлено на другия край на стаята; аз също много късно се сетих за него, но сега си мисля, че това е било решаващо. Трябва да спомена също, че този епизод шокира всички от компанията, включително и мен /ако се пренебрегне тази болка вляво/, защото същата вечер бяхме заедно в нейната квартира – една доста шумна група начинаещи художници; имаше разбира се, напивания, също така - танци, а В беше невероятно весела и танцуваше безумно, дори прекалено хубаво, защото /трябва да си призная/ аз харесвах В и дори си мислех... с една дума – мислех си да остана при нея след като всички се разотидат, но така и не посмях да и го кажа; не съм наясно защо не го направих. Сега знам – вече съм твърдо убеден, че ако бях го сторил и, ако тя бе го приела и, ако... и т.н. – безброй условности – вероятно щеше да е още жива – може би все още. Така поне потвърди онази старата циганка от отсрещния тротоар и каза също, че тя ме е чакала, защото чувала в полунощ, когато духът и се разхождал по покрива и повтарял името ми. Изобщо много въпросителни се натрупаха на линията на хоризонта и после – веднага след като всички си тръгнаха, аз още няколко пъти се завръщах и гледах нагоре към малкото прозорче, което все още светеше; вече съм сигурен, че е светело за мен и сигурно В ме е чакала дори в последния момент преди да посегне към въжето. Не зная защо така си мисля /сигурно не съм напълно в ред/ и все си представям разни ситуации, които положително са доста спорни.
Сега се сетих: вероятно е трябвало да махна онази репродукция, която някой окачи на стената; определено там е заложен отговорът и пронизва всички пространства с потресаваща яснота, а веднага след това погледът се насочва към куката; точно тази ридаеща сова прелетя в полунощ край прозореца в едната и в другата посока, когато забелязах въпросната кука, но си помислих, че съществуващият казус се отнася само и единствено до мен. Това се случи, защото, докато другите пееха и танцуваха – безкрайно запленени в своята самотна лудост, аз продължавах да я разглеждам и видях за миг, че някой в чашата ми се усмихва, но това не беше усмивката на В; друга беше, а В понякога изглежда ужасно сериозна; има такива мигове на вледеняваща сериозност, когато се наслояват пълнолуния и засипват ирисите с тишина. Тогава ми се подсказваше, че трябва да направя нещо /неистова е тази ненаситност в очите на чакащия/, но не посмях да го направя, защото В гледаше в друга посока. Необяснимо защо В винаги гледа в друга посока, когато ми е нужно да я заговоря.
Та искам да уточня, че въпросната репродукция се отнася до една популярна картина на Джорджо де Кирико, която отдавна битува в съзнанието ми във вид на угасваща вселена. Винаги съм считал, че в нея има нещо неземно и избягвам да си припомням детайли, защото видът и предизвиква странни асоциации. Понякога си мисля, че съм тръгнал по същата тази червена улица с геометрични контури към някаква безкрайност и разговарям с де Кирико, а всъщност, разговарям със себе си или онзи, който съм бил в някакво минало прераждане. Но много често срещам В по същата тази улица и тогава ми се прояснява, че тя никога не е умирала, а само прекрачила зад онази черта в дъното на хоризонта, защото има там едно ниско небе и едно угаснало слънце от тъга. В присъствието на де Кирико е лесно да се прекрачи оттатък /не е нужна дори прекалена лудост/ и аз често го правя, защото искам да открия В.
Разправял ли съм как установих, че В ме обича? Не си спомням да съм го правил, но ето сега ще обясня всички подробности, защото В ужасно държи на подробностите и онзи камък в централното гробище никак не е тя. Нямам навик да посещавам споменатия камък, защото я откривам навсякъде и предимно там на онзи въображаем площад /безумно тихи са тези площади на де Кирико/ - полуизлегната на един мраморен пиедестал в прегръдките на меланхолията. Там В има много тъжни очи, защото ме сънува – не може да бъде друго, но се чудя как го е разбрал де Кирико; не помня да съм разговарял с него по този повод. Де Кирико не знае за онзи светещ прозорец в полунощ и онази кука на тавана, пред която В се е опитвала да ме дочака. Вече се сещам и съм сигурен, че го е направила тъкмо по тази причина; несъмнено е искала да се добере до мен по-скоро, без да знае, че съм вече тук. Сигурен съм, че е така, защото в една пауза, когато ехото от гласа на Армстронг притихваше в ъглите, прозвуча нейният глас:
- Вие вярвате ли в преражданията?
Не си спомням какво и отговориха, но сега си мисля, че едно почукване по вратата същата вечер е могло да промени много неща. Проблемът е, че то просто не се е случило. Тогава не посмях да почукам /много са трудни тези моменти на пропуснато почукване/ и стоях долу на замръзналия тротоар в очакване на някакъв несъществуващ Годо. Нелеп е този епизод с тъгуващата В – изправена пред една нищо и никаква кука, вместо да погледне през прозореца; по принцип от тъга не се умира, но понякога се умира от тъга. Понякога се чудя защо не го е направила и вероятно де Кирико също не знае. Най-често той нищо не знае и само импровизира в меланхолията на тези безкрайни и безлюдни улици с притихнали и ниски хоризонти, където се каня да хвърля сянката си.
По време на погребението забелязах също, че В ми се усмихва и иска нещо да ми каже; винаги съм я виждал с тази странна и много далечна усмивка още по онова време, когато липсваше ковчег, а сега – съвсем отблизо тя несъмнено е предназначена за мен. Не ми беше удобно пред толкова много опечалени да я питам какво иска да ми каже, а освен това вече отдавна го зная. Много е хубава В сред този саван от цветя, а усмивката – предназначена за мен – непрекъснато се прокрадва в ъгъла на устните – вероятно един малък флирт – съвсем в периферията на времето, но се сещам, че съм пропуснал да я целуна и сега продължавам да налагам същия пропуск с упорито постоянство; то е, защото тази незначителна подробност липсва в сценария. Налага се да разговарям с В по друго време /там непременно ще и кажа всичко за себе си/, защото скитайки по площадите на де Кирико няма с кого да разговарям. Тя ми дължи този разговор, а също така – едно обяснение, което винаги е отлагала и, което винаги не съм разбирал.
Сценарият с погребението никак не може да ме заблуди и нямаше смисъл изобщо да ходя. Определено съм на мнение, че В е жива, независимо от сценария и сега също го зная. Виждам я да се разхожда нощем из стаята ми; то е, защото не мога да спя и всяко пълнолуние е една усмихваща се В. Понякога чувам гласа и в пристъпа на вятъра и шепота на капчука, защото всеки прозорец си има свой вятър и свой капчук. Установих също, че онази скулптура в центъра на площада съвсем не плаче, защото В никога не е плакала. Това е логично и зная, че ако беше го направила не би посегнала към въжето. Винаги съм бил наясно, че липсата на поне една сълза води до необясними решения и си е обикновен сюрреализъм. Ето защо настоявам, че тъгата в очите на скулптурата е същата тъга в очите на В, но темата за всяка безнадеждност е твърде обширна, за да се вмести в един обикновен монолог. Това е доста по-различно от препълнените очи на онази млада жена, която видях сто години по-късно на една изложба на Димитър Войнов – син. Сигурен съм, че жената с препълнени очи никога не би посегнала към въжето; подобен акт се обезсмисля, защото всяка сълза е прочистваща и болката изплува на повърхността, дори може да се докосне. Но де Кирико е положил болката на дъното в една необятна бездна, откъдето изплуването е невъзможно. Поначало вселената на де Кирико е оттатък бариерата и вече ми е съвсем известно къде зимуват вселените. Прекрачвал съм я многократно и това се случва на друго място и по друго време. Но по-вероятно времето е спряло, защото всичко е неподвижно и замръзнало в един единствен миг – най-последен; няма нищо от познатата атмосфера на този град и самият аз вече не съм аз. Възможно е да съм друг или това се случва оттатък, защото тогава мога да разговарям с В и казвам всичко, което съм пропуснал някога. Невероятно е колко много неща съм пропуснал и колко мигове съм пропилял; мисля си, че ако сега / тоест- някога/ имам възможност да върна годините назад, определено не бих направил подобни пропуски. Човек винаги е склонен да съжалява за пропуснати мигове и да прави безброй корекции в кармата. За съжаление това прозрение се появява твърде късно, когато всички пясъчни часовници са изтекли, а символиката – достатъчно убедителна; отново се сещам, че В обичаше да рисува пясъчни часовници и чак сега си обяснявам тяхното значение. Освен това, ако успеех да върна годините, със сигурност бих повторил досущ предишните грешки /трудно се коригира кармата/; така поне твърдеше циганката от отсрещния тротоар. Ако бях тръгнал обратно след онова заминаване, ако бях почукал на вратата, ако бях изхвърлил пясъчните часовници, ако бях забелязал онази малка пустиня в усмивката на В, ако, ако, ако... повтарям това, защото зная, че всичко би се повторило с потресаващи подробности до последния детайл; просто не бих повярвал в очевидни неща, което винаги се случва при зазоряване. Защото тук липсват очевидни неща, а също липсват и зазорявания и площадите на де Кирико са в друго измерение.
Понякога откривам усмивката на В в хиляди лица и ириси. Срещам я навсякъде и се опитвам да и кажа нещо – същото онова, което бях премълчал, докато се изсипваха последните песъчинки. Обикновено ме считат за луд и се оттеглят в обратна посока, където аз не съм. Тогава ми става ужасно болно; факт е, че никой не ме приема в такава светлина, а всяка заминаваща си В оставя след себе си миражи, и всички миражи си знаят пустините. Отново и отново се сблъсквам с вледеняващата вест за заминаването на В и във всяко нейно отдалечаване откривам онова светещо прозорче от нощта на мъглите, когато ме е чакала.
- Ти си В нали?
Тя ме поглежда учудено и нищо не проумява. Нека спомена още, че В има прекрасни очи, въпреки, че лицето е друго; метаморфозата е очевидна.
- Не ми казвай, че не си; отдавна те търся...
Тя продължава да ме разглежда и сякаш започва малко да се притеснява. Съвсем нормална реакция и съвсем в реда на нещата. Винаги го правят по един и същи начин.
- Но разбира се, че не съм никаква В, какво Ви става?
- Съжалявам, но все се страхувам, че мога отново да те загубя. Ужасно се страхувам.
- Не разбирам за какво говорите. Моля оставете ме!
И тя се отдалечава зад линията на хоризонта; чудно как успява да го направи толкова бързо, но понякога в сънищата за много кратък миг се случват безброй събития. Отново ставам безпомощен свидетел на предопределението, защото де Кирико е поставил една ясна и точна граница, където Евклидовото пространство приключва и достъпът е забранен. Повече нищо не може да се предприеме.
- Ти си В нали?
Отново се хвърлям хаотично, но този път в друга посока, почти безкрайно буден или съвсем загубил се в спомена; помня още, че съм имал спомен. То е несъмнено.
- Иска ми се да те предпазя, защото зная, че имаш нужда от мен.
Тази е същата В, но съвсем друга и аз също съм друг – онзи от обратната страна на битието, с когото разговарям по време на монолозите. Опитвам се да преодолея парадокса, но не успявам, защото той - онзи, който би трябвало да съм аз, също се опитва да го направи. И също не успява.
- Не се безпокой; няма да преча по никакъв начин – продължавам аз, стараейки се да бъда разбираем – само се опитвам да те предпазя, защото съществува заплаха.
- Но моля Ви, аз съвсем нямам нужда от подобни услуги – възразява тя – и Ви благодаря, но не мисля да се възползвам.
Отново се сблъсквам със стена от недоверие. Ако сте обърнали внимание, тези стени и огради на де Кирико са твърде монотонни и се сливат с безкрайността, така че мисията е обречена. Почти не съществуват шансове и преодоляването на бариерата е достатъчно проблематично; има такава бариера в космологията и това е същото. Епизодът с отказан достъп се повтаря перманентно. Обикновено площадите се запълват с тишина и всички минувачи се сливат със своите силуети. Те маршируват еднопосочно и посоката винаги е точно определена. Там някъде трябва да бъде силуетът на В, когато я няма. Познавам я по онази малка тъга в ъгълчето на устните; понякога се усмихва на себе си и в паузите на онзи леко зъзнещ блус, когато се сипеха конфети; май се отнасяше за рожден ден или за отпътуване; вече не помня. Посоката е към отдалечаване, защото всички силуети се отдалечават есенно и това е аксиома, но не се свързва с миграцията на птиците. Не е възможно да бъде променена посоката или преодоляна кармата – разбираема е тази особеност...
Понеже не успях да разговарям с В преди погребението, налага се да го правя след това; навикът ми да разговарям по този начин е достатъчно мотивиран. В такава нощ по тази червена улица има премного отдалечаващи се силуети и един от тях трябва да е тя. Винаги съм обичал да разговарям с В, защото никога не съм го правил. Това е един измислен монолог.
- Навярно вече си разбрала, че ми липсваш, В?
- Навярно е трябвало да ти го кажа по-отдавна?
- Навярно си предполагала, че съществувам и си ме чакала?
- Навярно не си знаела кой съм?
- Навярно не си могла да допуснеш, че съм близо?
- Навярно не знаеш, че се опитвам да прогоня мъглата; много е студена тази мъгла в душите ни, В?
- Навярно отпътувайки от мен, си се надявала, че ще ме срещнеш там?
- Навярно вече си ме срещнала, В и това съм аз, но някъде другаде?
- Навярно там, където си сега има какво да си кажем, защото твърде много сме мълчали?
Обикновено площадите на де Кирико са достатъчно безлюдни и по тротоарите са налягали сенки. Това са те – същите контрастни и безкрайно удължени сенки с ясно подчертан контур, защото слънцето е съвсем далечно и съвсем ниско над хоризонта. Невероятно е колко студена може да бъде светлината на едно далечно слънце, когато В си е заминала. Невероятно е колко тъга може да излъчва една мраморна усмивка; има го този епизод от меланхолията на площадите; вървя и трупам в небесата залези.
Онази картина с тъгуващата В вече не е същата. Там нещо се е променило, но не мога да кажа какво; всяка репродукция по време на заминаване е „събиране на душа”*. По-вероятно нещо в мен се е променило; вече не тъгувам. Ужасно не тъгувам и ужасно ми липсва тази тъга. Обичам да разговарям с В и открих, че всеки камък в съня на площадите е запазил върху себе си следа от бялата и сянка – същата онази, която танцува за последно в пристанищата от мъгла.
Обичам да съм близо до В и да и разказвам за себе си, защото тя обича да ме слуша. Сега В ме слуша отнякъде и зная, че ме чака. Точно сега е време да продължа тази приказка, която никога не съм започвал. Точно сега, когато споменът става все по-тъмен и слънцето – все по-студено. Есенната светлина има своето очарование, но В не знае това, защото сънува своята несбъдната пролет. Не мога да се сбогувам с В, тъй като ми предстои да се срещна с нея. Има една безкрайна вселена от тишина, където В ще ме посрещне.

* по Я.К.