автор: sia

Днес е края на декември, 2010 г. Почти.
Най-тежката година, след смъртта на баща ми,
на Стефановден миналата година.
Най-тежката след смъртта на майка ми през 1997-ма.
Оцелявам.
Бях си обещала, след мама, че няма да допусна
повече това страдание – че не си бил достатъчно добър,
достатъчно всеотдаен, любвеобилен и всичко там…
Не успях.
Много страдах. Страдам.
И не, не е онова страдание, дето човек оценява
нещо, когато го загуби – отдавна ценях мама и тате
и се опитвах да дам всичко…
Просто сега, сега разбирам че наистина съм
тяхна дъщеря и колко ми липсва тяхното приятелство.
Защото само те могат да простят бедността ми
/освен моята еднояйчна близначка/.
Никой не разбира, не вярва, че един адвокат
може да е беден.
Понякога съм гневна. Как мои скъпи приятели
не могат да разберат.
И тогава пак усещам ужасната липса – тате и мама
никога не биха ме укорили, че не успявам да си
купя дом.
Защото те вярваха, че дом е всяко място,
където има радост, благочестие и благоразположеност.
Дом е всяко място, където някой те обича,
дом е всеки миг, в който някой ти каже нещо
мило от сърце.
Цял живот съм живяла по квартири.
Бих била безчестна, ако сега вече кажа,
че не ми иска да имам нещо свое, което
да е моят сигурен пристан, където винаги мога съм –
там, моята стаичка, само моя.
Но също така бих била безчестна, ако кажа,
че това е много важно за мен и че е голяма мечта.
Защото наистина е така – дом е всяко място,
където изпитвам любов.
Защото ако не изпитвам любов – нищо не съм.
Знам това, наистина.
Единственото, което ме държа и държи
през тази тежка година отново е любовта.
Имаше толкова дни, седмици, месеци, в които
нищо не исках.. Беше си отишла страстта ми
към живота, а няма живот без страст.
Каквото и да значи това.
Продължавах. Разбира се и с помощта на
приятелите, които усетиха.
И защото, не можех да обявя смъртта и на
втория ми родител за непрежалима.
Те не биха одобрили това.
Нали земният живот е само преходен, само подготвяне…
Нали трябва да съм смирена.
Четох наскоро, че Бог живее в сърцата на смирените.
Обобщено, то звучи така – „Господи, Ти разполагаш с всичко, каквото имам…”
Но аз, аз смирена ли съм!
Сега, мисля вече знам, че е важно да търся смирението.
Защото истината е, че съм гневна.
Задушавам се при мисълта, че деца умират от глад и насилие,
а аз не съм там… Че стари хора, които са вдигали планини,
се молят за нечия ръка, за да се повдигнат, че някой дере
кожата на някое животно на живо, защото така е по-ценна –
аз пак не съм там!
Все не съм там!
Какво имам, Господи!
Какво е да си смирен!
Нека да позная смирението – нали, само ако всеки има
мир в себе си, ще има мир въобще!

....................................................................................
Рейни - и за теб...