Стоя до прозореца с влажни очи,
и назад се връщам към тъжните дни,
раздробени от мислите тъжни.
В миг виждам, как снегът вали,
бетонно- сивата картина побелява,
и улицата кална в бяло разкрасява.
Ръкавици, шапка, якето навличам,
краката тиквам в старите обувки,
и към Зимата, с надеждите си тичам.
И питам тихо леденият вятър,
дали не може спомените тъжни,
и влагата в очите да издуха.
На снежинките започвам да се моля,
както с бяло улицата мръсна трупат,
мислите ми черни, да затрупат.
Снежно бяло да ми стане във главата,
грозното- да си потъне в белотата,
и светлинка да завали в душата.