Да вярвам ли в хората? Те вярват ли в мен? Искам да вярвам в себе си, как да повярвам в себе си ако не вярвам в хората. Значи нямам вяра.
Нямам вяра в мен, в хората, в бога. Как другите да имат вяра в неверник? Къде, кога и как станах неверник? Труден въпрос! Стъпка по стъпка, ден след ден, изкушаван от суетата избягах от себе си, смених очилата, погледнах на хората през техните очи, вместо да им помогна да виждат през моите. Събудих се несебе си, събудих се сянка с плът и повтарях: „не вярвам, не вярвам, не вярвам”, на всеки, на никой, на мен. Говорех на другите, казвайки на себе си. Ушите ми бяха глухи, очите – слепи. Люшках се, падах, ставах... затъвах, удрях, болеше. Скитах не гонен, бягах без преследвачи, търсех се, жадувах се. Празно и пусто. Тъжно, нещастно. Всички ме лъжеха, лъжех...и себе си. Обвинения сипех, не признавах вини. В храмове кланях, дървета посаждах, исках все да градя, в нищо не вярвах. Нивата от съмнения бурно кълнеше, класове с плод наедряха. Грижливо поливах и плевех, реколта богата ожънах. Урожай от злост, тревоги и злоба. Дъвках, преглъщах и повече страдах, отровен от страховете изгонили моята вяра. Тогава изплува въпросът:”пропаст или спасение”. Случаен човек ми каза: „Повярвай на мене”. „Как да ти вярвам, толкова народ си измамил”. Какво ще кажете? Добра цена за вярата ли са петнадесет сребърника? Седнах да мисля как да постъпя и ето написах. Написах тези редове и на себе си казах „ щом на него не вярвам, как ще повярвам на себе си. Искам си своята вяра, за да съм себе си. Петнадесет сребърника ли е цената ”.