Не ви ли се струва,че не сме достатъчно откровени със себе си?Да,със себе си.А точно тук не бива да е така.Ако искаме да сме си полезни.
Особено когато страдаме.Баш тогава е нужно да сме напълно откровени.Защото това е начинът да излекуваме страданието си.Да!Страданието се лекува с пълно откровение.Отново и отново,докато спре да се появява.С отворени очи към истината.Естествено!Ако виждаме истината(Истината),няма да сме нещастни.
Защо страдаме?Заради желанията си,единствено заради тях.Друга причина?!?!Ако съзираме друга такава,то е бягане от истината,заблуда.Колкото по-глупави са желанията ни и по-далече от истината,толкова по-силно усещаме страданието.Те ти индикация!Колкото по-нещастен се чувстваш-толкова повече си затънал в собствените си заблуди и глупост.Еврика!:)И к’во от това?Пак ще си страдаме.Щото често ни е по-добре там,щото се страхуваме от истината.Да,ама един бегъл трезв поглед ни показва,че заблудата е много по-страшна,само че ние си я обичаме.Е,те тая глупост,явно ни е нужна,щом Господ ни я е пратил и ни държи в нея…Ако успеем да направим разбор на мераците си с нужната откровеност и честност към самите себе си,вероятно ще видим истината,от която бягаме.Бягаме,там,в заблудите си.Там,в заблудите,където страдаме. Страдаме си сладко,щото,то,страданието отнема силите ни,омаломощава ни.Отнема най-вече тази сила,която може да събере мислите ни,така че да погледнем към себе си с очите на реалността…Не искаме да страдаме,а ни е хубаво,някак си,там вътре.Който иска-да се бори!Който не ще-да си стои вътре и да чака нещо да се случи.Пък докато чака,ако страданието не го е повредило необратимо,има възможност да се оплаква,да недоволства и да му е приятно сигурно в позната ситуация.Има избор.
Който не е съгласен с горенаписаното да погледне в краката си,и ако не е късно,да прекрачи.За да стъпи на твърда почва,освобождавайки се от блатото на красивите си и сладки,лично сътворени въображаеми мераци.