автор: ivliter

Лежа в тревата в сянката на дървото и гледам небето. Гледам го и се питам как е възможно една такава огромна безбрежност, каквато е небето, да е толкова лека и прозрачна над мене? И тя ме взема в топлата си синя люлка и ме залюлява.
Тънкокрили облаци размазват с бял пастел в чистото лице на небето неясните си, бързо променящи се представи за красотата на света, опитват се да ми наложат своята естетика. А може би те искат да нарисуват портрета на времето преминало през мен? Небето се променя бавно от техните развихрени фантазии.
Един зелен дългокрак скакалец, разкъсал здравите вериги на своята обремененост, надмогнал себе си в опита си да задоволи любопитството си, скача на гърдите ми. Оставям се да ме проучи с фасетъчните си очи. В обгръщащата всичко тишина дочувам мравешките стъпки, дочувам как тревата диша.
Два толкова различни свята – на облаците и този на тревата, на земното и на небесното. И аз застанал между тях, опитващ се да разгадая тайните на битието.