автор: desert_inrose

Тишина е и за първите петли,
когато вятърът очите си затвaря.
Самота, която не тежи,
от прегръдка с утрото изгрява
в нежността, с очи невидима
и по-реална от когато и да бе.
Любовта не е междувзаимна –
тя ни слива с цялото небе
и небето цялата земя поглъща.
Зора се вижда.
Връщаме се,
тръгваме
към първата ни къща.