автор: alida

Раздърпано, старо хвърчило

с нарисувани черни очи,
сред развети ленти хартиени-
изкривена усмивка личи.

То летяло е много, отдавна,
уморено е вече, без дъх.
Приземява се някък безславно,
изоставяйки дългия път.

...Създадено бе от мечти –
високо, далеч да лети.

И стигаше слънцето, беше във вятъра.
Тримата бяха големи приятели.

Летя, летя ...във времето
и помъдря,
през вятъра, до слънцето
сред други хвърчила.

Обзето бе от чувство то едничко-
обичаше безкрайно - всички.

И все така, хвърча, летя...
По пътя си и нейде остаря.

Не можеше то вече да лети,
не можеше в небето да кръжи.

Замлъкна даже неговия вятър,
оказа се голям предател.

Обърна се към Слънцето тогава,
дано пък то не го остави.

На Слънчо хич не му и дожаля.
Не жалели за друг големите слънца.
Изви се настрани и изсумтя,
Закри очите си и не видя-

Как всичките хвърчилови сълзи,
превръщаха се бавно във звезди.