Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 426
ХуЛитери: 2
Всичко: 428

Онлайн сега:
:: Elling
:: ZAGORA

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМоята страст се казва смърт-глава първа
раздел: Романи
автор: dred

ПРОЛОГ



Често си мисля за времето. За онова, което е минало и за това, което тепърва ще минава. Всички тези години, които са се плъзнали край мен без да ги усетя. Дни, седмици, месеци... изглеждат като сън,
Толкова кратък и същевременно сладък, но като всеки сън, когато се събудим не можем да си спомним какво сме сънували.
А толкова ни се иска.
Аз също исках да запомня, защото в живота ми са се случили толкова много неща, че нито мога да ги изброя, нито да ги запомня. Започнах да забравям. Късче по късче, парченце по парченце спомените ми бавни изчезват и на тяхно място остава една задушаваща празнина. Забравям лица, имена и места, които някога са заемали толкова важно място в живота. Искам да ги помня винаги, но знам, че няма да мога. Умът ми като на всеки човек бавно се пропуква под натиска на времето. Именно то е най-големия ми враг. Толкова търпеливо, неумолимо и последователно. Унищожава миналото ми късче по късче и един ден се страхувам,че няма да помня нищо.
За това започнах да пише това. Усещах как спомените ми се разпадат един по един, а има толкова много неща, които не бих искал да забравям. Диана ме накара да започна. Всъщност, когато пиша това тя отдавна не е до мен. Смъртта се погрижи за това. Страхувам се, че я забравям. Онази усмивка, красивите очи, толкова черни и прекрасни, топлината на ръцете ѝ, нежността на тялото ѝ... сънувам я все по-рядко и ден след ден усещам как лицето ѝ избягва от спомените ми. Времето прояжда миналото ми, а аз не мога да направя нищо, за да го спра.
Или греша. Всъщност мога. Започнах да пиша това, докато все още има какво да запиша. Искам да пренеса целия си живот на хартия само така ще мога да победя и да запазя живи, онези хора, които толкова много съм обичал и отдавна не са до мен. Осъзнавам колко самоубийствена е за човек като мен да прави нещо подобно. Също така осъзнавам, че ако не го направя една част от ще изчезне завинаги. Не мога да допусна това. Не мога да допусна да забравя. Просто не мога!
Може би това е слабост, но слабост, с която нито искам, нито мога да се преборя. Твърде много неща съм сторил и твърде малко хора съм обичал през този, за да оставя всичко да изчезнат. Няма да позволя.! НЯМА!
Започнах да си водя бележки по-скоро от чисто любопитство. После това стана навик и започнах да подреждам нещата. Ден след ден, месец след месец, година след година... целия ми живот. И в крайна сметка се появи това. Не мога да си спомня всичко, разбира се. Годините са си казали своето и някои неща просто са се стопили. Други са толкова безинтересни, че просто не си струва да ги споменавам за това предпочитам да ги оставя да се стопят сякаш никога не ги е имало. Но има и други... други толкова интересни,че не искам да забравям. Заради тях правя всичко това. Тези толкова сладки спомени, които искат да се изплъзнат от ума ми като пясък между пръстите.
Аз няма да позволя! Няма да го допусна. Мартин, Александра, Диана, а после и Десислава... толкова малко, но толкова важни за мен хора. Заради тях правя всичко това. Искам да ги почета. Те го заслужават, не бива да бъдат забравяни! За тях е моята история. Моят живот е и техен, защото те имат толкова важно място в него. Те ме направиха това, което съм- както доброто така и лошото. И с този разказ уважа паметта им.
Някои неща са толкова ясни, а други-не, някои си струва да се опишат, а други-не, някои да толкова интересни, а други... но нека го карам подред. Всичко започна с Диана, но преди да я срещна....




ГЛАВА ПЪРВА



Един пухкав облак се носеше мързеливо над мен. Откъснах със зъби парченце от тревичката и го изплюх. Миризмата на зеленина и свежест ме обгръщаше и с усилие се сдържах да не затворя очи и да не заспя. Разсейваше ме единствено едва доловимата миризма гниещи листа. Тук, на могилата ароматите на лято и есен се смесваха без значение от сезона. Почти цялата се криеше под сянката на самораслите сливови дървета и тук цареше вечна тъмнина и хлад. Трева почти не растеше и сезон след сезон се наслояваха мъртви листа. Понякога миришеше като в гробище, но това не ме спираше да идвам тук-дори напротив. Могилата винаги щеше да бъде любимото ми място. Издигаше се като гигантско зелено петна насред морето от царевица, разстилащо се в четирите посоки.
Въздъхнах. Мързеливо време. Ето това беше лятото за мен. Дните текат толкова бавно ,че имаш чувството, че времето не минава. И еднообразието...то направо ме убиваше. Ден след ден и едно и също. Мразя скуката. Ненавиждам я. Свикнал съм да действам, а не да се чудя как да пропилея и този ден, за да дойде другия по-бързо. Но ето,че изневерявах на принципа си. Просто лежах на мъничката полянка на върха на могилата до бетонния куб, с масивна желязна врата водеща към древната и отдавна изоставена помпена станция, която се криеше в могилата. Някога бе снабдявала някога целия град с вода, но не работеше повече от 20 години, въпреки че експлоатационния ѝ срок беше до 1995 година. Помпената станция бе главен участник в редица инциденти дали началото на малкото интересни градски легенди. Станцията бе затворена през 1987 година, при предсрочното пускане в експлоатация на новата. Това довело до редица повреди в системата и режима на водата, но никой не се оплаквал. До този момент това място успяло да рани десетина човека, трима да осакати за цял живот и да убие един. През 1999 година отдавна затворената и изоставена станция отново напомнила за себе си и то по доста неприятен начин. На няколко души им хрумнала гениалната идея да я разбият и да открадната намиращото се в нея желязо, за да да го продадат като метални отпадъци. Така и направили-срязали стария катинар, влезли вътре и с помощта на чукове и оксижен започнали да я разграбват. По неясни причини от тавана се откъртила една 12 цолова тръба,която се сринала върху водача на крадците и му размазала черепа. Малко по-късно когато санитарите изнесли трупа един полицай казал полушеговито полусериозно ,че никога не бил предполагал ,че в главата на такъв идиот може да има толкова много мозък. След тази история градските легенди за станцията отново се съживиха.
Истината беше, че именно мрачната слава на помпената станция ме накара да дойда тук за пръв път. Искаше ми се да усетя злото,което според хората живееше на това място. За стотиците пъти, които идвах на могилата не почувствах никакво зло, разбира се,но това не намаляваше обаянието на мястото. Бях подробно запознат с историята на помпената станция. Разрових се из старите вестници,съхранявани във фонда на местната библиотека и научих доста любопитни неща,които ме накараха да разбера защо местните считат мястото едва ли не за прокълнато. Само тук сливите не успяваха да хвърлят своята сянка и беше любимото ми място за почивка. Можех да лежа с часове тук, да гледам небето и да се наслаждавам на тишината и спокойствието.
Но днес не бях дошъл тук само, за да си почина. Имах да свърша малко работа, но постоянно я отлагах. Не ми се ставаше. Бях се разположил удобно на тревата, гледах небето и облакът, който бавно пълзеше по него и дори не ми се мислеше за дупката, която трябваше да изкопая. Мразех това, но нямаше как. Трябваше да се свърши.
Станах леко, изтърсих се от полепналата по мен трева и леко раздвижих рамене. Болката в гърба ми беше отшумяла, така че се протегнах с истинска наслада, докато не усетих как гръбнакът ми не изпука. Така беше по-добре. Взех лопатата и въздъхнах. Тази част въобще не ми допадаше, въпреки че осъзнавах, че все някой трябва да я свърши. И тъй като нямаше друг кандидат това трябваше да съм аз. Каква чест, нали?
Отидох до близката слива и хладината и сянка ѝ ме обгърна. Отидох до близката слива и хладината и сянка ѝ ме обгърна. Миризма на влага и гниещи листа, стелещи се като кафеникаво-оранжев килим под краката ми стана още по-силна. Човек трябваше да се напрегне, за да усети още една миризма. Беше толкова слаба, че лесно можеше да не ѝ обърнеш внимание. Друг би помислил, че идва от гниещата листа, но аз знаех,че източникът ѝ е друг. Едва я долавях, но това само ме караше да се усмихвам. Аз бях причината тук да мирише по този начин. В могилата лежаха моите шедьоври и ги чувах с носа си.
Това беше моята малка тайна, която могилата ми помагаше да скрия от света. Взех лопатата, която лежеше на земята, изтрих листата полепнали пои дръжката и я забих в меката почва. Разнесе се хрущене.
-По дяволите-измърморих раздразнено.
Издърпах лопатата и заедно с нея от влажната пръст изскочи човешки череп. Очните му кухини бяха пълни с пръст и едно малко лилаво-розово червейче се гърчеше в празната ноздра. Металното острие бе пробило челото на черепа. Поклатих глава. Вече бях забравил къде съм заравял предишните. Бях разпилял телата из цялата могила и това се случваше вече за втори път.
Настъпих черепа с крак и измъкнах лопатата от него. Бутнах го в малката дупка и го покрих с пръст. Да, като бях по-млад копаех доста по-плитко от сега. Ето,че мързелът ми се връщаше. Обърнах гръб на плиткия гроб и забих лопатата в пръстта на метър от него, но този път по-внимателно. За момент се зачудих чий ли скелет трябваше да е този. Може би на онзи турист, който ме беше хванал да закопавам скитника? Не, него май го зарових в по-ниската част на могилата. Или го бърках с пияния шофьор на румънския тир. Или пък... тръснах глава. Бях започнал да забравям кой къде съм сложил. Не че имаше някакво значение.
Вдигнах глава нагоре и погледнах към тъмната корона на сливата издигаща се над мен. Беше толкова гъста,че нито един лъч на умиращото слънце не можеше да я пробие. Усмихнах се. А може би имаше значение. След като започнах да погребвам хора тук сливите растяха доста по-бързо, а и плодовете им определено станаха по-вкусни.
Вятърът леко разлюля клоните и тихото шумолене на листата ме накара да сваля поглед към плитката дупка в краката ми. Въздъхнах и отново забих лопатата в меката почва. Трябваше да направя този гроб малко по-дълбок от онзи. Не ми се искаше след месец докато ровя следващия да попадна на полу-разложен труп. Миризмата на гниеща плът имаше гадния навик да полепва по дрехите им и трябваше доста пране докато я разкарам. Вече бях изгорил половината си гардероб, а нямах никакво намерение да унищожавам и другата половина.
Трябваха ми десетина минути докато изкопая ямата, която трябваше да побере тялото. Беше дълбока половин метър и дълга един. Щеше да е малко тесничко, но досега нито един не се беше оплаквал от това. Хората, които заравях имаха далеч по-голям проблем, а именно,че са мъртви. Всичко останало някак минаваше на заден план.
Оставих лопатата и отидох до бетонния куб. Трупът стоеше там където го бях оставил преди час. Беше прилежно увит в непрозрачен черен найлон и здраво залепен с тиксо. Така не само,че не капеха разни неприятно миришещи течности, но и привличаше доста по-малко внимание. Едно е да вървиш с нещо увито в черен найлон, а съвсем друго с пресен труп на рамо. Не,че досега е имало свидетели, но това не значеше,че трябва да свалям гарда.
Хванах пакета за краят, в който трябваше да са краката и го издърпах по тревата. Това поне беше лесно. Бях носил проклетникът на рамо цял километър,а точно този се оказа не от най-леките, така че доста ме бе измъчил. Утре най-вероятно щях да се събудя със страховита мускулна треска и изтръпнали ръце, но нищо което една бърза гимнастика и опаковка аспирин да не могат да оправят. Това ме караше да търся някакъв друг начин да се карам улова си на могилата, но до сега не бях открил такъв. А и нямаше как-нямах кола, а баща ми надали би проявил разбиране ако му кажеш защо имам нужда от семейния опел-комби. Багажникът с лекота можеше да побере един труп и цял куп инструменти, но дори и тогава се изправях пред друг проблем. До могилата нямаше никакъв път, така че единственият начин да пренеса нещо до нея си оставаше на гръб. Пък и кола газеща през царевична нива определено щеше да привлече нечие внимание. До тук с модерните технологии.
Издърпах трупа до ръба на ямата и извадих нож от джоба на анцуга си. Разрязах лентите тиксо и внимателно разтворих найлона. Стъклено-черните очи на скитника се впиха в мен. Покритото с четина лице беше отпуснато и не показваше с нищо колко болка е изпитал преди да умре. Скитникът носеше някакъв протрит светлокафяв панталон с няколко кръпки по колената и стара тениска, която до преди няколко часа е била синя, но сега беше червена. Само тук-там се виждаше избелялата на места синя материя. Бях забил ножа точно под гръдния кош, така че острието бе достигнало сърцето. Бърза и безболезнена смърт. Не толкова безболезнени бяха десетте плитки прободни рани в корема, които бяха пречупили жалката съпротива на скитника. Бях го гледал как се мъчи и моли за милост пръскайки с кръвта си навсякъде. После го довърших с един хирургически удар, слагайки край на един безполезен и никому ненужен живот. Сега сгъваемият нож стоеше в джоба ми, внимателно завит в найлонова торбичка, залепена с тиксо. Кръвта много трудно се переше и по трудния начин научих,че и най-скъпите прахове за пране не вършат работа.
Скитниците бяха идеални. Всяко лято те тръгваха от запад на изток и неколцина минаваха и през нашия град. Някои от тях бяха останали тук за винаги, но това никога не събуди ничие подозрение. Тези хора бяха като невидими. Минаваш покрай тях и вече не ги помниш. Не знаеш как изглеждат, как са имената им, дали имат семейства, нито пък се интересуваш от всичко това. Те са просто изметта на обществото и липсата им е нещо хубаво. За това се грижех аз. Всяко лято, когато температурите ставаха нетърпими аз излизах на лов.
Внимателно побутнах с върха на маратонката си тялото. Трупът се катурна в дупката по лице и навън останаха да стърчат само краката. Изритах и тях в ямата и тялото зае ембрионална поза. Със сигурност не беше кой знае колко удобно да се стои така, но това приятелче си траеше и само ме гледаше с безчувствения си стъклен поглед. Аз стоях там на ръба на ямата и просто го наблюдавах. Искаше ми се да кажа нещо, някаква траурно слово или нещо подобно, но нищо не ми хрумваше. Затворих очи и си поех дълбока глътка въздух. Усетих миризмата на зеленина, гниещи листа и кръв. Прекрасно.
Отново погледнах сгърчения труп в ямата. Кафявите очи бяха все така стъклени, а кръвта тъмно-червена и толкова много. Бавно свих пръсти в юмруци и болката се изстреля като куршум в мозъка. Тениската ми беше залепнала от пот за тялото ми ,а вратът и раменете изгаряха от болка,но това не ми правеше впечатление. Обичах болката,тя бе едно от малкото неща, които караха да се чувствам толкова жив и и се наслаждавах във всеки възможен миг. Усещах пулсирането на напрегнатите си мускули. С всеки удар на сърцето ми изпращаха вълна от болка до мозъка ми,което ми доставяше неописуемо удоволствие. В моменти като този разбирах какво изпитват наркоманите. Задишах равномерно и оставих силните удари на сърцето ми да изпълни с кръв напрегнатите мускули и да отмие от тях пулсиращата болка. Обожавах това чувство. Усещах се толкова жив и удовлетворен. Тежестта, която носех върху себе си повече от половин година беше изчезнала и сега имаше само и единствено наслада. Чиста и блестяща като кехлибар. Бях отнел още един живот и единственото, което исках е да се насладя на това усещане...усещането, че съм Бог.
Понякога се питах защо съм такъв. На пръв поглед не се отличавах по нищо от своите връстници-живеех в добро семейство, имах отличен успех в училище, момичетата ме харесваха, имах приятели и можех да водя един обикновен нормален живот. Но не беше така. Нито аз, нито животът ми бяха нормални. Защо ли? Ами много просто-аз бях сериен убиец. Точно така- убивах хора, просто защото ми харесваше,а не защото се налагаше. Други също убиваха, разбира се- за отмъщение, за пари, за власт, но не това бяха моите стимули. Убиването на хора просто ми допадаше, както други обичаха танците,музиката или пържените картофки с бира. Нищо друго не можеше да ме накара да се чувствам толкова жив.
Впрочем името ми е Калоян и в момента съм на 18 години. Уча в местната гимназия, където през новата учебна година ще бъда дванадесети клас. Висок съм почти 180 см. и тежа около 85 килограма, но не съм пълен, дори напротив. Имам здрава стегната фигура ,която поддържам с тежки, изтощителни тренировки. Перфектна машина, създадена от Бог, но използвана от мен по начин ,който Той не бе предвидил. Прекарвах гол часове пред огледалото наслаждавайки се на всеки сантиметър от тялото си, както майстор на перфектно изработен инструмент. И имаше защо-вършеше ми прекрасна работа. Имах черна коса,която винаги подстригвах късо и то не само по естетически причини,черни очи, обло лице и може би малко по-голям нос от необходимото или просто си внушавах. Какво да се прави-генетика,не можем да се борим с нея,нали?
Емоционално бях...не знам всъщност. Предполагам,че определения като инвалид или урод биха свършили работа. Бях лишен от всякакви чувства. Не умеех да изпитвам състрадание, нито обич. За осемнадесетте ми години живот не можах да се привържа към никого. Родителите ми, близките ми, приятелите ми бяха просто хора, които виждах всеки ден и нищо повече. Всички те ми осигуряваха необходимото, за да мога да водя съществуването, на което съм свикнал и единственото, което можех да направя бе да върна жеста. Нищо повече.
Винаги съм гледал на това като на предимство, защото в противен случай щях да се самоубия много отдавна. В живота ми имаше само един човек, към който изпитвах обич или поне нещо, което на мен приличаше на обич. И този човек беше сестра ми. Все пак не мога да отрека,че това беше нещо повече от обич...много повече от обич. Не изпитвах онази привързаност на брата към сестрата. Онова, което усещах беше нещо съвсем различно. Нещо много по-интимно, което не знаех как да нарека. Любов, желание, страст- имаше толкова много имена. Опитвах се да не отдавам значение значение на биологичната връзка по между ни, но не винаги се получаваше.
Сестра ми се казваше Александра и през декември щеше да стане на 22 години Висока колкото мен и с това приликите по между ни се изчерпват…за щастие на мнозина. Нещо, с което така и не успях да свикна е,че още от пубертета копнея за тяло ѝ. Исках да я прегръщам, галя и целувам. Желания, които не бях изпитал към никоя друга жена. Няколко нейни снимки ми помогнаха да премина през изпълнения ми с много трудности път на сексуалното съзряване без да докосна порно-списание. Александра винаги е била единствената жена, която желаех, но съзнавах че не мога да имам. Едно е да си убиец,а съвсем различно-кръвосмесител. Първото минаваше за приемливо по осакатената ми ценностна система,а второто твърдо влизаше в графа „извратеност”,която по принцип е доста оскъдна като съдържание,но все пак я имаше. Дори за хора като мен има крайности,които не могат да си позволят да достигнат. Обичах я, а когато обичаш някого не го нараняваш, нали?
Единственото, което ме караше да се чувствам спокоен бе факта, че тя учи в София и рядко се прибираше у дома. Това еднакво както ме подтискаше така и радваше. Но лятото беше факт и тя неизбежно щеше да се прибере у дома до началото на новата учебна година. Е,какво толкова, тогава щях да му мисля. Сега трябваше да се справям с далеч по-належащите проблеми,а именно-да се отърва от увития в найлона труп и да се прибера навреме за вечеря. Успешния лов винаги ме караше да се чувствам гладен. С малко повече късмет майка ми щеше да е сготвила нещо вкусно за вечеря. Направо умирах от глад!
Но преди това трябваше да се погрижа за още нещо. Взех хвърлената на земята лопата и запълних ямата. Внимателно отъпках почвата, за да слегне и насипах малко изгнили листа. Когато приключих гробът бе станал невидим. Бях удовлетворен. Неприятната част от работата беше свършила и сега оставаше да се отдам единствено на насладата.
Отидох до бетонния куб, който беше вход към подземната помпена станция, седнах на тревата и облегнах гръб на цимента. Усетих как приятната хладина прониква през мократа тениска и попива в горещото ми тяло. Затворих очи наслаждавайки се на всяка секунда от момента. Чувствах се толкова удовлетворен...да, удовлетворен. Може би удовлетворен е наистина най-подходящата дума за странното усещане, което ме караше да се чувствам като Бог. Ето,че стоях тук на могилата-моят храм, в който лежаха поклонниците ми и само чакаха други да се присъединят към тях. И това вече беше станало-бяха с един повече. След месец щях да добавя още един, а може би и по-рано. После и още един и още един и още и така до Края. Знам,че Той ще настъпи един ден. Осъзнавам го толкова кристално ясно както знам, че в мен има чудовище, което храня с човешки животи. Живея с мисълта за него всеки ден от както...всъщност от както То се роди. Краят... звучи някак библейски, нали? Само че за мен няма да дойдат ангели и да ме отнесат в Рая на крилата си. Не знам под каква форма,че дойда, но съм съвсем сигурен в едно-нямам никакво намерение да прекарам остатъка от живота си в някоя психиатрия, където ще ме тъпчат с лекарства и някой друг ще ми сменя бельото когато се подмокря. Не, няма да позволя това да се случи.
Не се страхувам от смъртта. Никога не се съм се страхувал и няма да се страхувам. Човек не може да изпитва страх от нещо, което му доставя такава наслада, нали? Толкова много наслада, толкова много мигове на абсолютно, върховно и неповторимо удоволствие ми е донесла тя. Викал съм я по различни начини и тя никога не ме е разочаровала- винаги е идвала като стара приятелка. Понякога с нож, понякога с чук, понякога с голи ръце, понякога...
...онзи турист...
Усмихнах се. Как можех да забравя за онзи юлски следобед миналата година. Тогава имах един много неочакван гост тук, на могилата. Някакъв турист, от онези които пътуват на автостоп мислейки си,че така е по-забавно се опознава Родината. Беше около 25 годишен, едър и неприятно бърз. Истинско предизвикателство. Хвана ме тъкмо, когато слагах окървавения труп в плитка яма. Разбира се, не живя достатъчно дълго, за да успее да каже какво е видял Може би щеше да е още жив,ако не направи онази елементарна, но смъртоносна грешка-не се уплаши. Винаги съм смята че страхът е първият и най-явен белег на чувството за самосъхранение. Ако те е страх,значи си в опасност. Щом си в опасност трябва да се спасяваш. Но той сгреши за пръв и последен път. Убих го с лопатата, с която копаех гроба на първата ми жертва. С първия удар му разбих черепа ,с втория-почти го обезглавих.
Лопата. Глупаво, но смайващо ефективно. Умеех да превръщам всеки инструмент в смъртоносно оръжие. Някой биха го нарекли дарба, други проклятие, а трети просто биха си замълчали.
Отворих очи. Сенките на сливите бавно пълзяха към мен сякаш се опитваха да ме сграбчат. Слънцето вече клонеше на запад и скоро щеше да залезе. И този ден беше към края си, а аз трябваше да се прибирам. Бях потен, имах нужда от чисти дрехи и най-вече от вечеря. Ще се учудите колко много изтощава едно носене на труп. Обилния обяд, с който се подкрепих преди да изляза на лов се беше стопил отдавна отстъпвайки място на глада.
Изправих се с въздишка. До тук с удоволствието. Сега трябваше да свърша малко работа при това доста досадна- премахване на следите от убийството. Чудовището беше заситено и идваше реда да го почистя. На тревата до мен лежеше обикновена ученическа раница, която бях донесъл тук по-рано през деня. Дръпнах ципа, извадих съдържанието ѝ и го наредих на земята. Имаше всичко, което ми бе нужно, за да залича физическите следи от всяко местопрестъпление и всичко това-за мое голямо удобство-можеше да се купи от всеки магазин при това на доста разумна цена. Три бутилки с вода, калъп евтин сапун за пране, пластмасово шише със спирт за горене и кибрит, завити в найлонова торбичка и една трилитрова туба обикновена белина. Всичко това ми беше напълно достатъчно, за да вкисна живота на всеки криминалист.
Първо се заех с ножа. Измих го с белината като внимателно почистих всеки ръб,където можеха да останат микроскопични следи кръв. Парещата миризма на киселината накараха очите ми да сълзят. Затова мразех белината. Не само че острата миризма се просмукваше навсякъде, но и дразнеше очите ми. Нямах кой знае какъв избор, разбира се. Просто не можех да намеря друго средство за премахване на биологични следи. Евтино, лесно достъпно и никой не ти обръщаше внимание когато купиш 6-7 бутилки наведнъж. Бях опитал всички марки,но миризмата и щипенето бяха неизменни, така че просто се примирих. Просто нямах избор.
С две бутилки вода измих окървавения найлон, с който бях опаковал скитника. Не можех да го оставя да се търкаля тук просто така. Вероятността някой да го намери макар и минимална все пак съществуваше. Пък и бях от хората, които предпочитат да пазят природата чиста. Смачках го на топка и го напъхах в раницата. С останалата белина измих ръцете си, като не забравих да почистя под ноктите си. После отстраних неприятната миризма с помощта сапуна за пране и когато приключих от мен се носеше едва доловим и неопределен аромат. Мирисът на смърт бе изтекъл и попил в тревата.
Подсуших ръцете си в анцуга си и натъпках всичко в раницата. Наметнах я на гръб и тръгнах надолу по могилата, лавирайки по невидимите пътечки в килима от трева и мъртви листа. Слязох от северната страна и тръгнах между редовете царевица. Листата неприятно задраскаха голите ми ръце и на няколко места дори се порязах. Царевицата беше достатъчно висока, за да ме скрие, но въпреки това мразех проклетото растение. Не само,че ме порязваше, но от него кожата ужасно ме сърбеше. Изминах триста метра в северна посока, когато царевичната нива свърши като срязана с нож от каменен насип. Това беше железопътната линия, която срязваше нивата на две като с нож отделяйки царевицата от съседната слънчогледова нива. Изкачих се по насипа и се огледах. Линията се носеше през безкрайното поле като кафеникава змия и изчезваше в градчето, което се издигаше само на петстотин метра от мен. Еднакви едноетажни къщи растяха по протежение на линията и в далечината едва се различаваха силуетите на няколко ниски панелени блокове. Това беше моето родно място. Казваше се Генерал Тошево, прекалено гордо име за иначе толкова не впечатлително място. Населението му бе около осем хиляди души и единствената му гордост бе факта,че е общинска център. Намираше се насред нищото и бе израснало тук само защото е намерило място незаето от посеви. Нищо повече.
Тръгнах по линията, стъпвайки по напуканите траверси. Градчето изглеждаше все така спокойно в далечината. То ме убиваше. Изцеждаше силите ми с ужасяващо упоритост и аз не можех да направя нищо, за да го спра. Ето това правеше с мен това малко градче излязло като от нечий сън. Беше толкова тихо и спокойно при това всеки ден, всяка седмица, всеки месец и така година, след година, след година. И това ме смазваше. Караше ме да полагам неистови усилия да овладея чудовището. Трябваше да чакам лятото, за да го нахраня, защото тогава идваха пришълците и никой не обръщаше внимание ако някой изчезне-туристи, скитници или просто заблудени хора. Никой не задаваше въпроси къде са те, какво се е случило с тях, защо днес са тук, а утре ги няма. Те просто изчезваха и край. Но това ставаше само през лятото. Благословен сезон, време през който мога да задоволя натрупания глад без да се страхувам,че някой ще започне да задава въпроси. Но през останалите девет месеца се чувствах като в капан. В Тошево всеки познава всеки, слуховете плъзват бързо и всеки вижда и чува неща, които не искаш. Не можеш просто да убиеш някого и да изхвърлиш трупа му в градския парк. Тук не стават такива неща. Хората загиват в автомобилни катастрофи, но не и от ръцете на убийци. А за човек като мен това е нещо много, много подтискащо. Дори не можете да си представите какво е да лежиш в леглото си и да не можеш са заспиш, защото усещаш как Глада прояжда сърцето, изпълва всяка една клетка от тялото ти с неконтролируемото желание да излезеш и да Го задоволиш. Но не можеш, защото трябва да чакаш да дойде лятото, за да заситиш чудовището. Просто нямаш избор. Трябва да се криеш, да се смесиш с другите хора и да покажеш на всичко,че си не по-различен от останалите. А когато Гладът изпълва всяка една частица от съзнанието ти не можете да си представите колко трудно е това. За това трябваше да се приспособя или да умра. Аз избрах да се приспособя.
Усмихнах се и прескочих поредната траверса. Под маратонките ми тихо изхрущяха ситни камъчета. Много скоро всичко това щеше да свърши. Край с лъжите и преструването, край на илюзиите и на нуждата да се крия. Щях да бъда себе си. Много скоро...
...тик-так... тик-так...тик-так...
...всичко това щеше да свърши. Трябваше да издържа още малко, съвсем малко. Само още една година и щях да съм свободен. Щях да завърша училище и да замина за някой голям град, където смъртта не буди ничие любопитство. И тогава щях да задоволявам Глада когато и както поискам. Никакво криене, никакво преструване. Това беше моята представа за Рая.
Сведох поглед към траверсите, по които стъпвах. Понякога, когато ми ставаше скучно идвах тук, стоях с часове и просто гледах линията. Двете кафяви железопътни релси, излъскани колелата на хиляди локомотиви и вагони, изглеждаха като змии, които се промъкват през нивите без да знаят къде точно искат да стигнат. Често си мислех какво ли би станало ако сложа тяло тук на линията. Бях виждал какво се случва с човек, прегазен от влак. Стоманените колела просто го прерязват на две като ножове. Поне така бе на стотиците снимки, които съм разглеждал, но естествено предпочитах да го видя на живо. Няма да крия,че съм се изкушавал да завържа някой на линията. Звучеше по-скоро като сцена от някой глупав анимационен филм, но мисълта от ужаса,която ще изпита жертвата, наблюдавайки летящите към него стотици тонове метал, ме изпълваше с приятна топлина. Може би щях да опитам някой път. Вярно щеше да се вдигне доста шум ,но мен ме биваше да инсценирам нещастни случай.
Слязох от другата страна на насипа и потънах в слънчогледовата нива. Може би все пак щях щях го направя. Не тази година,разбира се, а следващата, когато завърша училище и ме приемат в университета. Нещо като малко прощално парти. Да разплескам нечий черва по влаковата линия, не звучеше чак толкова зле като за сбогом. Сложих тази идея сред стотиците други в едно специално местенце и забравих за нея. Докато дойдеше подходящия момент тя щеше да стои там и да чака тихо и кротко, като котка свита до топлата камина. До тогава оставаше още много време. Не ми пречеше, умеех да чакам. Страшно ме биваше в това.
Слънчогледите бяха високи,но не толкова, че да ме скрие целия. Не че това имаше някакво значение. Единственото място откъдето можеха да ме видят бе на повече от 400 метра от сегашното ми местоположение и представляваше едни разбит и слабо използван път. Съмнявах се че някой ще спре колата си, за да зяпа към слънчогледовата нива. Когато се отдалечих на 200 метра от линията и почти на километър от могилата свих на изток право към пътя. Излизах от тук, защото не исках на никой да вижда от къде идвам. В този град имаше твърде много любопитни хора.
Слънцето вече клонеше на запад, но все още не бе залязло, въпреки че наближаваше осем вечерта. Това не харесвах на лятото. Нощта настъпваше твърде бавно и твърде късно за моя вкус. Обичах да се разхождам когато е тъмно. Познавах тъмнината и тя ми служеше твърде добре. Бях нощен хищник и светлината ме караше да се чувствам не на място. Но като много неща в живота ми трябваше да приема и това и да се приспособя, защото иначе щях да загина.
Отнеха ми десет минути, за да достигна края на нивата и да изляза на малкия затревен парцел отделящ слънчогледа от асфалтовия път. Ръцете ме сърбяха от стотиците одрасквания, но не се оплаквах. Не беше нещо, с което един душ да не може да се справи. Ритнах празна бутилка от минерална вода „ Банкя“, хвърлена в тревата, и излязох на шосето. Както през по-голяма част от деня и сега пътят пустееше. Огледах се по стар навик и тръгнах банкета към железопътния прелез, който беше толкова слабо натоварен,че нямаше дори и предпазна преграда. Не бях измина и стотина метра когато чух ревът на двигател зад мен. Дръпнах се от банкета и нагазих в затревения участък между пътя и нивата. Покрай мен с профуча раздрънкан камион и облак прах и пепел ме обгърна. Изчаках да се отдалечи и се върнах на банкета. Трябваше да съм внимателен с местните шофьори. Всяка година имаше поне по 4-5 катастрофи с жертви. Преди месец загина цяло семейство именно заради един такъв камион. Щеше да е доста тъпо и с мен да се случи нещо подобно. Продължих по пътя и само след няколко минути достигнах до изоставения ресторант. Само на двадесетина метра от него се намираше железопътния прелез. Сградата се издигаше тук откакто се поменех и на покритата със грозни графити врата имаше табела „Затворено“, която не беше мръднала от мястото си поне 20 години.
Точно до бившия ресторант, който така и не съм виждал да работи, някой бе поставил по неизвестни за мен причини голям контейнер за отпадъци,каквито имаше на всяко обществено място. Надали някой от малкото шофьори, използващи този път, щяха да спрат, за да си хвърлят боклука в него вместо да го метнат през прозорците на колите си,но това само беше добре дошли за мен. Вдигнах капака и на дъното му видях само една бяла торбичка със завързани дръжки,която изглеждаше повече от самотна, имайки предвид, че контейнера можеше да събера поне 500 като нея. Дръпнах ципа на раницата и извадих шишето със спирт. Пуснах раницата на дъното на контейнера. Внимателно полях цялата раница, запалих клечка кибрит и хвърлих я върху нея. Раницата пламна веднага и от нея се заиздига мазен стълб пушек. Пуснах в пламъка кибрита и празното шише от спирт и затворих капака на контейнера. Вътре имаше достатъчно кислород, за да може да изгори заедно с всичко в нея, така че не ми се налагаше да стоя и да чакам.
Плъзнах поглед по сребристата повърхност на контейнера и очите ми се спряха на избелелия жълтеникав надпис „Пазете природата чиста“. Усмихнах се. Това и бях направил днес-не само осигурих тор на няколко дървета ,но и изхвърлих боклука си на определеното за това място, както правят всички цивилизовани хора.
Майката Земя- Човекът 2:0
Живеех на повече от два километра от сегашното ми местоположение и затова ускорих крачка. Майка ми най-вероятно вече беше приготвила вечерята и не ми се искаш да я претоплям в микровълновата. Стомахът ми изкъркори при мисълта за храна. След успешен лов винаги огладнявах и смятах да задоволя и физическия глад и то колкото се може по-бързо. Спомних си колко гладен бях като убих втората си жертва,с която в много отношения изгубих невинността си, доколкото съм я имал, разбира се. Щях да помня цял живот онази нощ, в която се превърнах в това, което съм сега. Отърсих се от срама, че имам нуждата правя лоши неща, за да се чувствам добре. Тогава за пръв път спрях да гледам на себе си като на ненормален, а просто като по-различен.
Името му беше Васил ,но всички в града го наричаха Поничката по неизвестни за мен причини. Всички го познаваха, защото беше най-големия пияница и никой не си спомняше някога да не го е виждал пиян. По този начин прекарваше живота си-в пиене и спане,но това не продължи дълго. Бях на 13 години едва навлизах в пубертета, все още дребен и слаб, с тепърва укрепващо самочувствие. Понякога гледах снимки от този период и не можех да повярвам че съм бил такъв. Истината е, че в онези дни бях на светлинни години от сегашното ми физическо и психическо състояние. Бях просто едно момче и нищо повече. Спомням си,че се прибирах вкъщи и беше доста късно, може би около 8 или 9 вечерта,а през ноември нощите падат бързо и са много, много тъмни. Не се страхувах, разбира се,никога не съм изпитвал страх и затова не обърнах внимание на вървящия пред мен мъж,който се клатушкаше и от метри се усещаше острата миризма на алкохол. Ускорих крачка за да го подмина и беше вече на 4-5 метра зад мен когато чух гласа му.
-Ей,момче!
Не му обърнах внимание и продължих по тъмната улица.
-Ей, не се прави на глух, бе!-в заваления му глас усетих пиянски гняв ,но продължих да вървя спокойно.
Гордостта ми не ми позволяваше да побягна или да се обърна. Просто го игнорирах, което се оказа грешка. Усетих миризмата на алкохол твърде късно. Една ръка ме стисна за рамото и ме дръпна настрани. Залитнах и паднах на асфалта. Кракът на пияницата се заби в гърба ми и болката се вряза в мозъка ми като нагорещен нож.
-Няма да ми се правиш на важен,малко лайно!-кресна Поничката и отново ме ритна.-Чуваш ли ме,педерастче скапано!!!
Поничката ме ритна още веднъж и се дръпна встрани дишайки тежко. Аз лежах свит на земята парализиран от болка. Усещах как гръбнакът ми пулира от тежките удари и за един кратък и ужасяващ миг си помислих,че е счупен. Поничката се изплю шумно до мен и продължи по улицата. Понякога си мисля, че в онзи ден съм бил по-близо до смъртта от когато и да е било. Пияните не мислеха логично и бяха склонни да изливат агресията си срещу всичко, което пропитият им с алкохолни пари мозъци решат-пейка,куче,човек,напълно немотивирано и неочаквано. Спомням си как лежах на студения асфалт и наранените части от тялото ми пулсираха болезнено сякаш някой ги дърпаше с нажежени до бяло клещи. Минаха няколко минути преди да събера сили да се изправя. Когато най-после се надигнах повърнах и за малко не паднах на земята от силния спазъм. Седнах на бордюра и просто зачаках ужасяващата слабост да премине. Поничката отдавна беше изчезнал и не се страхувах, че ще се върне. Най-вероятно вече дори не си ме поменеше. За разлика от него аз обаче имах отлична памет и нямаше да забравя станалото още много време.
Прибрах се вкъщи след час. Родителите ми така и не забелязаха нищо. Умеех да се преструвам, че всичко е наред. Така бях прекарал по-голяма част от живота си-в преструвки. Можех, разбира се, да кажа всичко на баща си. Той надали щеше да подмине станалото само със свиване на рамене,но гордостта на ми позволяваше да го направя. Исках аз да накарам пияното копеле да страда... аз, само аз и никой друг! Това щеше да бъде мое лично отмъщение. Тази нощ не можах спя. Болките в гърба ми, където вече се бяха образували големи морави петна, не ми позволяваха да затворя очи и за минута.
Всъщност се радвам, че това се случи на мен. Станалото онази нощ промени живота ми. До този момент се опитвах да подтискам виещото от глад чудовище в мен, което бях ги пуснал на свобода само един-единствен път и вината за това бавно ме разяждаше. Но онази нощ, докато лежах в леглото, опитвайки се да не обръщам внимание на болезненото пулсиране в гърба ми, стигнах до простия извод, че вместо да се боря с желанията си трябва да ги впрегна, да им сложа юзди и да ги насоча в желаната посока, да се науча да ги контролирам. Щях да подчиня гладното чудовище, така че да се научи да ме слуша. Имах цяла нощ за мислене и я оползотворих добре.
На сутринта бях свеж и отпочинал, въпреки че се бях унесъл в нервен сън само за кратко. Деня ми премина съвсем обикновено. Отидох на училище,прибрах се и се качих в стаята си да си уча. Когато дойде нощта изчаках всички да си легнат и едва тогава излязох. Знаех къде живее Поничката,в малко градче като Тошево всеки познава всеки. Понякога това си има предимства и в тази нощ ги оцених за пръв път. Поничката обитаваше къщата на отдавна починалата си майка и доколкото можех да видя явно оттогава сградата не беше виждала грижи. Стените се рониха,улуците на покрива отдавана бяха ръждясали и изкривили,а дворът тънеше в плевели.
Входната врата беше отключена. Нямаше причина да заключва-това само щеше да го затрудни когато влиза и излиза пиян. Понякога ключалката можеше да е солидно препятствие особено ако си изпил литър нискокачествена ракия,от която нормален човек вероятно би ослепял. Вмъкнах се безшумно в къщата и извадих от ръкава си масивно парче водопроводна тълпа увито в лейкопласт. Още помня миризмата. Беше отвратителна и тежка като саван. Вонеше на спарено и алкохол. Къщата приличаше на кочина,но това явно не смущаваше обитателя ѝ, защото точно в този момент беше решил да отиде до тоалетната. Докато влачеше босите си крака по покрития с петна килим го пернах с тръбата по главата. Ударът не беше достатъчно силен да го убие,но стигаше да го зашемети. Поничката се свлече на мръсния килим без да издаде звук. Вързах го с няколко парцала и се заех с него.
Същата вечер пияницата изпита много,много болка,десетки пъти по силна от онази, която ми беше причинил предишната нощ. Използвах едно обикновено джобно ножче,което все още пазя за спомен. Тогава ми върши добра работа. За щастие беше с две острието,защото едното се счупи по време на...разговора ни, нека го наречем така. От тогава обръщам специално внимание на инструментите, с които работя. Намерих една стъклена еднолитрова бутилка и махнах окървавения парцал от устата му. Видях дивия ужас в очите му,молбите му заваляха толкова бързо от устата му че заприлича на някаква скоропоговорка.
-Молятепуснименаникогонямадакажа....
Стоях пред него бутилката в ръка. Наслаждавах се на плачещото окървавено същество в краката ми. Харесваше ми, изпитвах почти сексуална възбуда от този момент. През цялото време не спря да ме моли да го пусна, кълнеше се в душата си и в покойната си майка. Накрая ми пусна и го ударих с бутилката. Черепът му изхрущя като счупено стъкло и хлътна навътре. От премазаното му чело потече кръв. Стиснах гърлото на бутилката с две ръце и превърнах лицето му в кървава каша,а със следващите четири напълно безсмислени удара излязох гнева,който ме задушаваше. За моя изненада бутилката остана здрава и това беше причината да я запазя като сувенир,да ми напомня за преживяното в тази нощ.
В разхвърляната кухня намерих бутилка с спирт за горене и се зачудих как така не го е изпил до сега. В разхвърляната воняща спалня намерих причината-две десет литрови туби от минерална вода пълни с долнопробна домашна ракия. Сложих двете туби до трупа, полях го със спирта и го запалих. Синкавите пламъци се затанцуваха по отдавана непраните дрехи на обезобразения труп и захапаха килима под него. Не останах да видя края на огненото шоу, защото излязох от къщата стиснал под мишница бутилката.
Разбрах какво се е случило на другия ден. Според шефа на местната пожарна огънят е започнал от незагасена цигара като катализатор за послужили големите количества алкохол в къщата. Това звучеше доста разумно,но разбития череп на трупа трудно можеше да се определи като резултат от пожара и в продължение на няколко дни се стрясках от всяко почукване на вратата, очаквайки да видя полицаи на прага. Но това не се случи и от сина на един пожарникар,който ми беше съученик, разбрах защо. Оказа се че в резултат на пожара старите греди, поддържащи тавана, са рухнали върху тялото и на спасителите им се наложило да вадят обгореният и премазан труп парче по парче. Това ме устройваше напълно ,но все пак се наложи да подобря техниката си. Не можех постоянно да се надявам,че късмета ми ще работи. После открих могилата и нещата станаха много по-прости.
Унесен в спомени вървях по широкия двулентов булевард, по който се движеха предимно тежкотоварни камиони. Отклоняваха ги по този маршрут, за да не минават през центъра на града. Тошево е намираше само на няколко километра от българо-румънската граница, така че камионите големите камиони бяха често срещана гледка. А по булеварда, кръстен „Георги Кирков“ нямаше тротоар и трябваше да вървя направо на платното. Въпреки това бе повече от спокойно. Беше юли месец и старите си бяха вече у дома, младите в дискотеките или в околните села при бабите и дядовците си,така че можех напълно спокойно да се разхождам с окървавена брадва в едната ръка и човешка глава в другата без да се притеснявам, че някой може да ме види. Около мен се нижеха къщи ,построени сякаш по шаблон-обърнати с гръб към пътя,заобиколени от ниски грозни огради и малки безвкусни портички. На практика това беше Генерал Тошево. Единствено в центърът пейзажът се разнообразяваше от няколко панелени блока и други по-големи сгради.
За момент ме заслепиха мощни фарове и покрай мен профуча огромен ТИР с румънска регистрация. Обърнах се назад и проследих стопяващите се в полумрака стопове на камиона, които приличаха на очите на чудовище. Завих в дясно по „Владимир Поптомов“, която всъщност представляваше малка тясна уличка и оставих булеварда зад гърба си. Зад мен се разнесе рев на мощен двигател, но не се обърнах. Отдавна бях престана да се впечатлявам от големите машини. Улицата имаше крещяща нужда от ремонт и улично осветление и като за капак нямаше тротоар, а само две безкрайни редици от малки градинки. Нещо нормално за Тошево и с времето се бях научил да го приемам и да не обръщам внимание. На кръстопътя завих вляво по уличка,която се отличаваше от предишната с три неща- казваше „Батак“, имаше странна зигзагообразна форма и на нея се намираше моят дом. На стотина метра от кръстопътя,точно на страната чупка се издигаше голяма двуетажна къща. Стърчаща доста над дребните си съседи, карайки ги да изглеждат като кибритени кутийки. Имаше две крила като в лявото беше жилищната част ,а в дясното се помещаваше онова което се нарича семеен бизнес. Нашият беше доста странен- семейството ми притежаваше единствената погребална агенция в цялата община. Всъщност притежаваше я баща ми, защото майка ми не искаше да има нищо общо с нея. Между другото доходите, които носеше бяха причината за високия ни стандарт на живот, който много малко семейства в града имаха.
Отпред в градината пред дясното крило имаше голяма черна и същевременно дискретна табела гласяща „Траурна агенция „Вечен мир“. Само по нея човек можеше да познае,че това място е нещо повече от обикновен дом. Малката градина отпред бе засадена с цветя, около пътеката, която водеше към входната врата имаше храсти. О останало бе скрито от хорските погледи. Във винаги затворения гараж стоеше катафалката, с която се отвеждаха мъртвите до гробището или се прибираха в агенцията за „обработка“ за това, което баща ми наричаше „последен път“. В агенцията имаше и траурна зала, където по желание на близките мъртвите се излагаха за поклонение или се организираха помени. Бях влизал само два пъти,но опитите ми да вляза в моргата бяха пресичани любезно,но твърдо от баща ми. Може би предполагаше че вида на някой пресен мъртвец ще ми се отрази,но не осъзнаваше колко е закъснял.
Минах покрай табелата и влязох в двора на лявото крило на къщата, където беше и жилищната част. Минах през добре поддържаната градина,която беше отделена от тази на погребалната агенция с висока стена от розови храсти,така че другата половина да не може да се види от тази страна. Майка ми винаги бе изпитвала някакъв суеверен страх от работата на баща ми и не даваше да се каже дума по тази тема-едно от малкото табута в семейството ми ,с което трябваше да се съобразявам,колкото и глупаво да беше то. Влязох в прохладното антре,събух си обувките и се вмъкнах в кухнята,както по пътя регистрирах звуците идващи от всекидневната, където родителите ми гледаха телевизия. На масата ме чакаше голяма чиния с топла пилешка супа с картофи и парче сладкиш за десерт. Послушно си измих ръцете, седнах на мястото си и започнах да се храня. Бях гладен като вълк и след 5 минути лъжицата ми изтрака по дъното на чинията. Извадих от хладилника тенджерата и си сипах отново и въпреки че супата беше вече изстинала продължих да ям сърбайки с истинска наслада. Беше вкусна. Ако не друго то поне майка ми умееше да готви доста добре, освен когато не решеше да експериментира с нещо ново и екзотично. От както баща ми ѝ подари готварска книга озаглавена „Ястия от 3 континента“ поне веднъж месечно на масата се оказваше нещо странно с неопределен произход и още по-неопределен вкус. За щастие тази вечер бяхме на традиционна българска кухня.
Усетих човешко присъствие преди да чуя и звук. Майка ми влезе в кухнята стъпвайки безшумно с босите си крака и сложи ръце на рамото ми, опитвайки се да ме стресне. Обърнах се към нея и видях че на лицето ѝ грее усмивка:
-Уплаши ли се?
-Толкова много, че смятам да изям още една чиния.
Тя застана до мен и ме лъхна едва доловимия мирис на люляк- нейния любим парфюм. Взе лъжицата ми и си сръбна.
-Стопли я.
Свих рамене.
-Мързи ме.
-Същия си като баща си-измърмори тя раздразнено.
Майка ми взе чинията изля я в тенджерата и я сложи празна пред мен. Запали газовия котлон, на който готвеше, за да пести електричество и сложи тенджерата върху синкавия, потръпващ като жив, пламък. Сложи лявата си ръка на тънкия си кръст и започна да бърка замислено супата, за да не загори.
Майка ми ,чието рождено име бе Диляна, беше красива жена,въпреки своите 43 години и двете деца, които бе родила и отгледала. Имаше среден ръст-може би 168 или 170 см. , около 50 килограма. Имаше хубави гърди, които си личаха под бялата тениска, която носеше и дълги крака, скрити под синия анцуг. Дългата тъмно-кестенява коса, която обикновено носеше свободна сега бе вързана на хлабав кок и един немирен кичур се беше изплъзнал и тя го побутваше с ръка от време на време без сама да осъзнава.
Гледаше замислено супата в тенджерата сякаш очакваше да види нещо по-различно от жълтеникавата течност с плуващи по повърхността ѝ зеленчуци и парченца фиде. Изглеждаше едновременно гузна,объркана и замислена. Отговорът на въпроса „защо“ беше пределно прост. Моята красива майка си имаше любовник. Не само това, но знаех и името му и къде живее. Откъде ли?Умеех да разчитам реакциите на хората по погледа,по стойката,по изражението. Имаше хиляди малки начини, по които те се издават, а аз винаги бях нащрек и ги долавях като хрътка кървава следа.
От тенджерата започна да вдига пара,тя спря котлона,взе чинията ми и я напълни. Сложи я пред мен и седна на масата,забила пъстрите си очи в лицето ми.
-Какво има?-попитах и сръбнах от супата.
Беше топла но не и гореща.
-Сестра ти се обади-каза Диляна и лъжицата изтрака неприятно по зъбите ми.
Преглътнах с усилие,но майка ми не разбра.
-И?-оставих лъжицата в чинията и я погледнах
Очите ѝ бяха големи,любопитни като на малко момиченце. В тях се смесваха по главозамайващ начин стотици зелени жълти и кафяви петънца образуващи палитра от цветове. Саша имаше нейните очи.
-Днес си е стегнала багажа и утре сутринта ще се качи на влака София – Кардам. Ще е тук около 5 часа-майка ми потърка носа си, както винаги когато караше някой да свърши нещо, което и тя самата може, но не иска-Ще можеш ли да я посрещнеш? Сигурно носи цял тон багаж.
Свих рамене, опитвайки се да демонстрирам безразличие.
-Няма проблеми. Защо се прибира толкова късно?
Майка ми се усмихна.
-Женски работи.
Кимнах и се върнах към забравената си супа.
Женски работи.
Това може да значи само едно нещо-мъж. Затова се забавила толкова много във София. Университетската учебната година бе приключила преди повече от 20 дни. Усетих надигащата се вълна от ревност, но я овладях. Времето ме беше научило и на това.
Диляна се протегна, ощипа ме по бузата и се засмя, когато я стрелнах с поглед. Скочи от мястото си и тръгна към вратата,но се спря,върна се и ме целуна шумно по бузата. Устните ѝ бяха топли и меки като на Александра. Лъхна ме приятия аромат на люляковия парфюм. Погали ме по косата и излезе от кухнята.
Пуснах лъжицата в почти пълната чиния и вперих поглед през прозореца. Гледаше към градината в задния двор и можех да видя розовите храсти, които баща ми беше засадил. Когато прозорците се отвореха приятния аромат изпълваше цялата къщата. Почти можех да го усетя въпреки стъклото, което ни делеше.
Саша се прибираше у дома утре. Единствената жена, за която съм копнял със сърцето и тялото си през целия си живот. Красива като самия грях...и толкова недостъпна. Хиляди пъти съм мечтал да лежа до нея, да галя голото ѝ тяло, притискащо се в моето. Но бяхме брат и сестра. Философията ми бе крайно елементарна. Аз имах желания и просто ги задоволявах. Друга цел в живота си нямах. Ако съм гладен-храня се, ако ми се спи-спя,ако искам да убивам-убивам. Това е! Звучи елементарно ,но в моята вселена правилата са такива и аз ги спазвам. И въпреки това имаше проблем. При това голям. Исках да любя Саша,но след това трябваше да я убия,а не можех да го направя. Не бях в състояние да ѝ причиня зло. По-скоро бих отнел собствения си живот отколкото да посегна на нейния. Не се прави така с хората, които обичаш,нали?
Поех си дълбоко въздух и стиснах юмруци, докато пръстите ми не изпукаха. Всички мисли за Александра се стопиха. Беше стара техника, която винаги вършеше работа ако исках да изпразня ума си от излишни неща.
Отново взех лъжицата и продължих да се храня,но супата бе изгубила вкуса си. Нахраних се, измих чинията си в мивката и се качих на втория етаж, където беше стаята ми. Първо прибрах ножа в най-горното шкафче на бюрото ми като преди това отново го огледах внимателно, търсейки и най-малкото петънце кръв. Не намерих такова. Белината си беше свършила работата добре. Съблякох се гол и натъпках мръсните в един плик за боклук и го пъхнах в гардероба. Утре, когато нямаше никой вкъщи, щях да ги изпера, за да отмия от тях всякакви следи от скитника. Винаги оставаха микроскопични следи кръв, влакна и косми. За да има база за сравнение трябваше да разполагат с тялото на скитника, а беше доста слабо вероятно освен ако полицията не наемаше на щат къртици. Въпреки това не бях от хората, които обичат да рискуват. Мислех и действах по план, премисляйки всяка една подробност, колкото и дребна и маловажна да изглежда тя. Това беше моя начин на живот.
Увих около кръста си снежнобяла хавлия миришеща приятно на лавандулов омекотител Ленор и слязох на първия етаж. От всекидневната продължаваше да се чува телевизора за това се вмъкнах в банята напълно незабелязано. Взех си дълъг и много горещ душ. Водата ме освежи, отми едва доловимата миризма на смърт, която усещах като тежък парфюм. Когато излязох от банята се чувствах като новороден. Качих се в стаята си и когато затворих врата след себе си свалих хавлията и оставих хладния въздух да погали голата ми кожа. Обичах да стоя гол. Караше ме да се чувствам добре. Можех да усетя как кожата ми се отпуска освободена от прегръдката на дрехите.
Застанах пред голямото огледало на стената до леглото ми. Плъзнах очи по стегнатите си бицепси, добре оформените гърди и плочките на корема си. Бях в отлична форма,както винаги. Можех да стоя с часове пред огледалото и да разглеждам всяка една част от тялото си, търсейки несъвършенства, които всъщност не съществуват. Докоснах с длан гръдните си мускули и ги стегнах. Натиснах с пръсти и усетих твърдостта им.
Усмихнах се. Тялото ми беше най-силното оръжие, с което разполагах. Ножовете се изтъпяваха и чупеха, въжетата се късаха, пистолетите засичаха. Толкова несигурно, толкова ненадеждно. Как можеш да се довериш на вещ, която може да те предаде всеки миг? Но на тялото ми никога не ме е предавало. За това го поддържах с фанатизъм,който понякога учудваше дори мен самия. Но всичко си струваше- изморителните тренировки, диетите, строгия режим. Всичко това, за да превърна буцата месо, дадена ми от родителите ми, в смъртоносно оръжие. С наслада плъзнах поглед по стегнатите плочки на корема ми. Струваше си, определено си струваше.
С леко нежелание се отдръпнах от огледалото, сложих кърпата на стола зад бюрото ми и седнах. Беше заето почти изцяло от компютъра ми, но този път не го включих. Трябваше да свърша нещо много по-важно. Извадих от най-долното шкафче пакет памук и малка бутилка спирт. После станах, измъкнах от гардероба черния чувал, в който бяха дрехите, с които убих скитника. Намерих смачкания на топка панталон и измъкнах от джоба му старо като света джобно ножче, ръждясало и покрито с мръсотия. Върнах чувала на мястото му и се върнах на стола. С усилие успях да отворя острието. Напоих едно памуче с малко спирт и се заех да почиствам ножчето. Още с първото движение белия памук потъмня от мръсотия. Пуснах го в коша с отвращение. Що за човек се грижеше така за вещите си?
Мъртвият...
Взех ново памуче и продължих да лъскам съсредоточено ножчето, връщайки му постепенно отдавна изгубения блясък. Петната ръжда изчезнаха от острието, откривайки блестящата стомана, а медната дръжка светна като нова. Повъртях го в ръка, за да го усетя. С това ножче можеше да си нарежеш малко зеленчуци за салата,но не ставаше за нищо повече от това. Не беше и нужно. Не го взех от трупа на скитника, за да го използвах. Разполагах с доста по ефективни... инструменти.
Взех сложената в ъгъла на бюрото стъклена чаша и пуснах вътре ножчето. Преди повече от 5 години това беше бутилка от лимонада с която бях разбил черепа на Поничката и с нея поставих началото на традицията да взимам трофеи от телата на жертвите си. Отрязах гърлото ѝ, а след това изпилих острите ръбове, превръщайки я в невинна на вид чаша, в която съхранявах всичките си трофеи. Бръкнах вътре и извадих монета от 1 евро с дупка до ръба. Онзи турист, когото бях убил на могилата я носеше на врата си като талисман. Не му беше донесла особен късмет, имайки предвид по какъв начин приключи живота му. Пуснах монетата обратно в чашата и извадих стар часовник без верижка. Беше специален, защото принадлежеше на единствената ми жертва от женски пол. Името и беше Мария Паунова и също като името си бе надута и много луда. Всъщност въпросната дама ни беше съседка и я помнех от най-ранното си детство, като жената която непрекъснато викаше на децата които играеха на улицата пред къщата ѝ, да не мачкат цветята във външната градина. Не ,че някой го правеше, но тя винаги се караше. Не веднъж или два пъти бе говорила с родителите ми за пакостите които според нея съм правил. Още на 7 годишна възраст ме изкарваше за нещо средно между Хитлер и Джак Изкормвача.
Всички я търпяха, разбира се. Беше не само пенсионерка, но и някога бе работила като учителка и голяма част от хората в града на годините на родителите ми бяха нейни ученици и никои не пречеше на периодичните изблици на лудост.
Всичко щеше да си продължи по-старому ако преди 3 години бабката не се беше скарала с баща ми заради това, че паркира катафалката пред погребалната агенция. Винаги е бил изключително учтив и внимателен, но онзи ден явно не е бил в настроение, защото ѝ бе казал да си гледа работата. Реши, че всичко е приключили, но грешеше. Проблемите с пенсионираната учителка на следващия ден и продължи повече от 2 месеца.
Не пропускаше възможност да спре мен,майка ми или сестра, ми за да ни се развика. Обиждаше баща ми, наричайки го убиец и разказваше на всеки, който си прави труда да я слуша,че той обирал мъртвите, ядял от телата им и дори наемал хора с отявлени некрофилски настроения. Тошево е малък град. Излишно е да казвам как се отразиха подобни неща на семейството ми- баща ми беше на ръба на нервна криза,а майка ми и сестра ми не смееха да излязат навън. Двама от служителите в агенцията напуснаха, а в град като нашия много трудно се намират хора склонни да работят на подобно място.
Чашата на търпенията ми преля, когато дъртата вещица започна да пише жалби до местната полиция,като твърденията ѝ варираха от заплахи за убийство до това, че сме поставяли отрязани човешки глави в нейната градина. Абсолютни глупости, разбира се, но това не попречи на кмета и полицейския началник да ни дойдат на гости няколко пъти.
Писна ми когато кметът се дотътри до нас за пореден път и тъй като баща ми не си беше вкъщи започна да ме разпитва дали все пак това с отрязаните глави не било вярно. Казах му, че имам домашни и затворих вратата в лицето му. Убих дъртата откачалка три дни по-късно, когато родителите ми бяха на рождения ден на семеен приятел. Краят ѝ бе бърз и безболезнен за мое лично съжаление, но просто нямаше друг начин. Вещицата обичаше да пийва чаша вино преди лягане, поне в началото, което е било може би преди 30-40 години и сега се напиваше по начин ,който би накарал и моряк да занемее. Справих се с бравата с лекота. Още тогава знаех за ключалките повече отколкото местния ключар можеше да научи. Намерих бабката блажено заспала на голямо канапе пред боботещ праисторически телевизор, а до нея имаше голям буркан с дебел слой захар, почервеняла от виното. Бог знае колко пъти го беше изпразвала. Строших хилавия врат с едно движение и хвърлих дребния труп по стълбите на мазето. До нея счупих буркана, взех часовника от един шкаф и си тръгнах.
Намериха трупа три дни по-късно,когато някаква приятелка на дъртофелницата и беше дошла на гости. Хладния въздух в мазето бе запазил тялото и в кръвта ѝ откриха 1.3 промила алкохол. Полицията го обяви за нещастен случай и с това се свърши.
Колкото и комично да звучеше баща ми беше този, който направи погребението. През трите дни, в които се занимаваше с него усмивката не слизаше от лицето му.
Сложих часовника обратно в чашата и я върнах на мястото и. Имаше толкова много спомени в нея до един толкова хубави. Нито една от вещите не беше ценна, но това нямаше никакво значение. Бяха важни единствено спомените, които носеха. Понякога ги разглеждах с часове, спомняйки си всяка дребна подробност. Беше достатъчно да затворя очи, за да видя лицата на жертвите си, писъците, молбите за пощада, болката и кръвта, изтичащи от телата им.
Облегнах глава на облегалата и затворих очи. Опитвах се да извикам скитника в мислите си, но не успявах. Пред очите ми непрекъснато изникваше красиво лице, полускрито от разпиляната по него тъмнокестенява коса и прекрасна топла усмивка на него. Сестра ми...Саша...тази жена, която непрекъснато объркваше мислите ми и ме караше да се чувствам като малко дете. Как го правеше...как го постигаше, за Бога? Нима аз бях толкова слаб или тя-прекалено силна? Самсон изгубил силата си заради Далила, а нима губех своята заради Александра?
Дръпнах най-горното чекмедже. Там, точно до ножа лежеше, лежеше малък фотоалбум. Разгърнах го и плъзнах очи по първата снимка. На нея бяха Саша и майка ми на плажа във Варна. Знаех, защото аз бях правил снимката. Двете седяха една до друга на хавлиите си вперили усмихнатите си лица във фотоапарата. Майка ми поддържаше с ръка косата си разрошена от морския бриз. Беше облякла син бански от две части и въпреки своите 43 години бе по-красива от повечето жени в онзи августовски ден, миналата година. Облите ѝ гърди се очертаваха под горнището, стегнатия корем бе щедро разкрит, както и загорелите бедра. Носеше черни очила, които скриваха красивите пъстри очи. До нея седеше Саша със прекрасния си яркочервен бански, който само подчертаваше великолепното ѝ тяло. Нямаше как да забравя как в онзи ден погледите на мъжете на плажа опипваха алчно телата на майка ми и сестра ми. Поменех и задушващата ревност, която не ме напусна през целия ден. Лежах на хавлията си до тях и сякаш чувах погледите на другите мъже да пълзят по телата им.
Извадих снимката от прозрачния джоб и плъзнах пръсти по лъскавата и повърхност. Почти можех да усетя топлината на двете почти голи жени, застинали завинаги в прелъстителните си пози и сякаш ме примамваха да ги докосна. Двете наистина си приличаха. Често са ми казвали че приличам на баща си,а Саша- на майка ми. Между двама ни нямаше никакви физически прилики и трудно можех да повярвам, че наистина сме брат и сестра. Свързваше ни само кръвта и не минаваше ден, в който да не съжалявам за това. Но често се питах ако не бяхме брат и сестра тя дали щеше да ме привлича толкова силно. Най-вероятно не. Ако имаше Бог то Той определено обичаше да се шегува и вероятно сега се заливаше от смях там горе. Дали това не беше начин да ме накаже за това, в което съм се превърнал?
Прибрах снимката във фотоалбума и го разгърнах на следващата страница. Пак същия плаж, в същия ден, но този път сестра ми бе сама. Майка ми беше отишла да поплува и аз се бях възползвал от ситуацията. Саша седеше на кърпата си, наклонила тяло назад, подпирайки се с ръце, кръстосала леко голите си крака и ми се усмихваше. Току-що бе излязла от водата и червения бански бе мокър и полепнал по кожата ѝ. Зърната на гърдите ѝ подканващо прозираха през мокрия плат, влажната коса бе полепнала по главата ѝ ,а стотици капчици солена вода проблясваха от силното лятно слънце по краката, корема и раменете. Усмихваше ми се сладко сякаш не осъзнаваше голотата си.
Усмихнах се. Как можех да забравя онзи ден? Спомням си,че получих слънчево изгаряне, защото почти през цялото време лежах по корем на плажната си хавлия, за да скрия възбудата си. Седмици след това не спираше да ме боли, но си струваше.
Разгърнах на следващата страница. На снимката беше майка ми-все още мокра и легнала по корем на хавлията. Банския бе полепнал по кожата ѝ, очертавайки стегнатия задник. Плъзнах очи по мургавата кожа на гърба ѝ, под която се очертаваха гръбначните прешлени, като малки войничета, наредени в вълнообразен строй. Диляна Захариева, 43 годишна, омъжена от 23 години за Захари Захариев, с извънбрачна връзка от 6 мес


Публикувано от viatarna на 21.12.2010 @ 00:34:30 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 00:28:50 часа

добави твой текст
"Моята страст се казва смърт-глава първа" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.