автор: Rodenavlotos

Минавало ли ти е през ума, Поете,
че ще смениш на кафенетата уюта
с дечица, седнали удобно в скута ти,
и ще посрещаш и изпращаш под небето
неправдоподобни изгреви и залези
в компанията на бездомни гларуси?
И питам те сега дали останаха
докрай неутолените копнежи
по хоризонти непознати и безбрежни,
пребродили безброй меридиани,
в които като в мрежи се оплита
удавеният блясък на звездите?
Това ли е мечтаната награда -
металната ти гръд да не ръждясва,
пътеката към теб да не тревясва,
да няма вече никакви прегради
на „ти” да си говориш с боговете,
а над главата ти венец да свети?
Ако ми позволиш съмнение, Поете,
душата ти е с почестите скарана,
присънват й се нощите прекарани,
сред старите таверни под небето,
раздумките с приятели бленува
и още с „оня бавен влак” пътува.