автор: ivliter

Денят изпусна въздуха от своята ехтяща гайдата. Изпънатият гладък мях на яркото небе се сгърчи бързо, обхванат цял от залезните спазми. Отива си денят с усещането за неповторимост, огромен като планината над мен.
Заглъхват звуците на вдъхновението – денят се свива уморен, покрит с праха на хилядите грижи и умори. По парапета на нощта се спуска хлад от билото на планината. Дочувам хлопките на слизащи стада в съня на твърдите гранитни склонове на идващата нощ. Над мене небосводът се поклаща и разлюлява тежките си рамене, покрити с блещукащия плащ на първите звезди. Това са те, прииждащите бодри стъпки на идващите нощни часове. А вечерта сега разчупва топлата си новоизпечена погача и над софрата на отминалия ден се спуска лунна тишина. Заспива планината и е щастлива в своя сън. Покоя й превръщам в мой покой и в люлка за съня си. Излегнат в мекото сено, заспивам неусетно, потънал в мириса на билки и в топлата прегръдка на искряща звездна нощ, заедно с гората, с птиците, с реката и със земята, която в тихия си сън ще вижда как усмивката на запролетено слънце, отново я събужда за живот.