автор: secret_rose

В този прелестен, светъл сезон красотата танцува -
балерина от звън, по кристалния дъх на гората.
Всеки път я откривам, и дълго сърцето ликува,
притаено в ранимата кротост отвъд тишината и.

Всеки път ме зове с чистотата на своята прелест
заблестяла от приказки, тайни, пъртини, пързалки
и в очите ми влива отдавна забравена свежест -
две искрици живот, като обич на млада весталка.

И отново, почти като в сън, запристъпвах към нея,
коленичих пред белия храм и вълшебния огън,
засиял в самотата от скреж, пред която немеех
и делях непокътнати устни за късче тревога.

И останах в съня си. Отдавнашен праг към студа ми.
Полетяха коси... блага жертва за нежния спомен
закрепил светостта, непозната до днес за света ми,
по следите ти светли на малки снежинки отронен.

Колко зими познахме, но тази е някак различна...
като бяло платно на художник, поет или вещер е...
А на белия фон оголелите клонки приличат
на графити, изписващи нашите минали срещи...