автор: ivliter

Мъгла — безмълвност сива, в която всичко зъзне вкочанено. Загубва измеренията си градът. Дърветата са призрачните силуети, маркиращи пространството. Ли­ца и светлини изчезват. Мъглата е като лицето на разлюбила жена – не иска и не обещава нищо то, познати­те черти са в него непознати.
Светът е друг — и непознат, и нереален. Набъбнали от влага часовете спират, за да си идат думите и стъп­ките – те не обичат мраз. Пронизва хлад, полепнал с капчици най-ситни. Бодливи спомени в мъглата бродят и сякаш нещо дебне иззад тебе. И движиш се безплъ­тен, захвърлил болки и тревоги, и всяка суета. Залъг­ваш се, че всичко е наред – в мъглата всички номера минават. Мъглява музика от радиото ми звучи. Като лимонов резен в чая на деня, наднича слънцето за миг през пластове воали, скрили лицето на света.
Но след мъглата, светът ще ни се стори после нов и млад, и хубав, и станал малко по-добър и интересен.