автор: dara33

В далечните времена, когато Тъмнината разпростирала пипалата си, като октопод над хората в страната на Залязваща Луна имало странни събития. Сега, като един от малкото оцелели ще ви разкажа. Дано предадете мъдростта на онези, които ще наследят Пещерата.

2714г.

Казвам се Суани Лун Ка. Оцелях след това, защото Вярвах. Пещерата на плача ме спаси. В нашата страна властваше Дуон Тем Ха- владетел на тъмните сили. Той притежаваше способността да контролира хората. Притъпяваше сетивата им на възприемчивост с лъч на забравата. Парализираше степента на възприемчивост и чувствителност. Правеше ги роби на свойто силно съзнание. Те Не-бяха себе си. Казвам Те, защото ще се разгранича от себеподобните си поради причината, че притежавам дарбата на Ума. Урок на преди е останал заключен в чекмеджето на подсъзнателното и този Урок има силата да се противопостави на силата на мрака. Малко сме избраните. Търсим се. Оцеляваме по чудо. Намираме се на принципа на Разпознаването по степента на зависимост. Избраните са непреклонни и гонени. Обикновенно не търпят черната сила.
Когато настъпиха събитията бях на 19 години. Приличах на всички от семейството. Съзнавах, че има нещо нелогично в поведението ми, но дори и не подозирах, че съм от другите.

преди събитията на 2714 г.

Живота си течеше в границите на нормалното. Плащахме дан на Господаря. Всеки от покрайнините отдаваше дарове и го възхваляваше. Всичко ми беше до болка познато и повтаряемо. Тогава дойде онова утро...
Когато отворих очи се усетих възбуден. Имах видение. Нощните ми видения определяни, като поредна фаза на съня бяха пророчества на които само аз вярвах. Никой не смееше да ме изслуша, още по малко да ми повярва.

Сънувах...

Поле. В полето птица. Рее се високо. Синя е. Само жълти пера светят на опашката й. Птицата каца. Затичвам се. Уловена в ръцете ми тя не иска да полети. Скланя главицата си на рамото ми сякаш е уморена. Предава ми импулсите на Вселената и в мен вибрира покоя и тишината. Тичам по полето. Искам да я опазя от черните сенки дето са протегнали пипала да ме уловят и вземат синята красота. Не! Няма да се оставя на пипалата. Изведнъж се издигам с птицата. Попадам в пещера. Чувам плач Много плач. Прилича на стенещи хора, които плачат в един глас призовавайки светлината.

Събудих се потен.

Разбрах къде е отговора. Изтичах исках да разкажа.
От вън майка ми приготвяше дара за Господаря. С наближаването на всеки миг до часа за даряване хората запретваха ръкави и като роботи подготвяха всичко. Методично и чинно. Погледнах тъмният й взор. Невиждаше. Нищо друго нямаше значение освен подготовката на Дара на Великия Господар на Тъмнината.
.Майко? извиках аз.
Тя се сепна, като от сън.
-Да сине мой?
Пелената на заблуждение не се вдигаше от очите й. Видях тъмното в нея. Все пак се престраших:
-Суани Лун Ка видя видение. Знае отговора на тайната, която ви държи тук.
Тя мълчеше и нищо не разбираше. Само ме гледаше с празен поглед. Изкрещях:
-Освободи се от него. Ти си силната.
-Сега ще извикам тондите. - така ми каза тя тогава. Разбрах, че е обречена.
Тондите бяхо военните на Тъмния господар. Убиваха всеки осъзнал се или събудил се.
Затичах се нанякъде. Само исках да избягам надалеч от тази обреченост. Полето на обречените ме мамеше...
Тичах. Чувах преследвачите след себе си. После само тишината. Беше, като нова тишина. Различна от онази там. Огледах се. В мен се оглеждаше пустинята.
Заспах уморен под парещите лъчи на двете луни. Полето на обречените беше подложено на лунни едновременни атаки изсмукващи силата и превръщаше хората, като мен в ходещи сенки. После в прах. Сливането с другия пясък бе неизбежно. Обърнах взор към двете луни. Изкрещях:
-Няма да ви се дам. Ще оцелея. Ще науча другите как да оцеляват без силата на Мрака.
Никой не ми отговори. Само тишината се смееше и пищеше в мен.

2714г. Замъка на Дуон Тем Ха

-Разбрах, че има новосъбудил се? извиваше ръце към подчинените си и сочеше с железен нокът към тях.
-Да господарю!
-Пуснахте ли тондите след него?
-Да господарю!
-Има ли вероятност локаторите на разпознаване да не уловят движение там?
-Да господарю!
-Веднага антропликурувайте и претрансформирайте локаторите на възприемчивост. Не трябва да го изпускаме. Този е с огромна енергийна мощ. Ще унижтожим всичко, но ще го хванем.
-Да господарю!

Сивите подчинени се заеха да изпълняват заповедта на Господаря. Антрипликуруването отнемаше време. А те нямаха никакво време и осъзнаваха, че са обречени.

Покоите на Лун Тем Ха- дъщеря на Повелителя
Тя не спеше. Имаше видение. Отново и отново в нея светлината придобиваше реални очертания. Дъщерята на Господаря беше от избраните. Тя с никой не говореше. Само съзнаваше, че е различна. Преструваше се на сивоподобна, но в нея зрееше прозрението на истината. Лун Тем Ха визуализираше картини от бъдното в собственото си съзнание и притваряше очи от непознатото превземащо я чувство на радост и познание.

Пустинята на обречените
Пек и задух. Луните ме изсмукваха и вземаха силите ми. Тогава чух тондите. Бяха, като пъплещо стадо буболечки след мен и над мен. Лежах в жълтото. Пясък полепи по устните ми. Опитах се да контролирам дишането си. Спрях функцийте си за определен период от времето. Исках да не ме открият. Чух извисяващия се шум на мотори и гласове от горе.
-Чувате ли мозъчни вълни?
-Нищо. Празно е. Тук има само пясък.
-Не улавяте ли туптене на сърце?
-Нищо. Само песъчинки които се движат.
...
Притаих се. Заприличах на пясък.
...
-Господарю, не открихме търсения. Локаторите не попаднаха на нищо живо там. Загинал е. Никой не оцелява.
-Усещам, че е жив. В мен пулсира дишането му. В мен се движи кръвта му. Усещам го. Намерето го, защото ще заповядам вашето елиминиране.
-Да господарю.
После сивоподобните се изнизаха с поклон от покоите на зловещия си господар.
-Татко?
Гласът на принцесата винаги го успокояваше.
-Кажи прекрасно изчадие мое?
-Намираш ли ме за красива?
Той огледа лицето й . Беше подобие на майка си. Странна смесица от стар сивоподобен род и властеимащ. Не беше взела нищо от него. Дори очите му. Тя имаше само две очи. Третото не се виждаше. Огледа я и се усмихна. С нищо не приличаше на негова дъщеря. Беше точно, като останалите. Но в нея имаше сила и той я усещаше. Искаше силата на Лун да принадлежи на злото.
-Красиво мое изчадие си ти. Красота. Огледай се в езерото на съмнението. То ще ти каже.
Тя се усмихна и руменина заля страните й.
"Също като майка си"- помисли си той преди да разпореди тя да си отиде. Винаги се разстройваше щом срещнеше очите й. Дори изпитваше страх от нея. Мислеше, че тя още е малка, за да прозре истината. Дълбоко се заблуждаваше. Тя виждаше и знаеше всичко!
В нея имаше спомени за преди. Имаше и картини на утре. Злото не присъстваше, като понятие. Тя беше на друго място. Подобно на пещера. Не приличаше на затвор или килия. Беше доброволен избор от който призоваваше светлината. Не беше сама. Там имаше още някой от избраните. Мъж с особени очи. В него живееше вярата.

...
Тя изтича до езерото на съмнението. Зелената му вода разстиляше вълните си на меките брегове.
-Господарю на езерото. Призовавам те.- извика тя.
Над езерото се издигна бяла облачана мъглявина. Бавно се разстла и очертанията на странно същество се заклатиха над бистрата зелена повърхност.
-Слушам въпросите ви господарке Лун Тем Ха.
-Кажи ми езерно създание аз красива ли съм?
-Красотата е онова което чувстваш, не онова което виждаш. Очите са измама. Видяното е мираж. Не винаги красивото е красиво и не винаги грозното е грозно.
-Ти не ми даде отговор- сърдито каза Лун.
-Знаеш отговора Лун Тем Ха. Той е в теб.
...
Тя се прибра в покоите. Искаше да си тръгне от оковите на баща си. Не се примиряваше с неговото отношение към сивоподобните. Манипулираше всичко и всички. Лун недоволстваше и стискаше зъби не защото усещаше страх просто не искаше да огорчи баща си.
Тази нощ си обеща прозрение


...

Заспа окъпана от двете стъклени луни над Покоите на Господаря на Тъмнината. Заспа извиквайки силата.

Видя поле. Летеше птица. Синя и красива. С жълто по краищата. Улови птицата. Тя склони главата си на крехкото й рамо. Чу тътен и грохот. Силата на Злото превземаше и малкото свободни участъци от пустинята на обречените. Обречените се придвижваха на тълпи към пещерата на плача. Тя ги призоваваше. Няма по- страшно от господар без роби. Събуди се внезапно озарена от светлината. Изтича до другата стая и облече доспехите на майка си. В нея живееше част от силата на сивоподобните, защото майка й беше родена избрана от тях. Тя знаеше истината. Знаеше, че Господаря бе осеменил майка й, за да създаде по - силен и от него. Беше създал нея. Лун се роди от желанието за повече власт и силата на сивоподобните. Силата беше в повече. Поне засега. Тя излезе от покоите и се сля с жълтите пясъци. Щеше да контролира всичко от тялото си само и само тондите да не я разкрият между пясъците на обречените. Тя избра бягството и търсенето на Избранника. АЗ съм Избранницата- така си помисли тя и потъна в мекотата на пясъка. После чу тревогата в двореца. Тондите превзеха въздуха. Всичко стана черно и над нейното тяло зажужиха локатори за разпознаване. Стана едно с пясъка. Сля се с него. превърна се песъчинка.
...
Суани Лун Ка видя избраницата. Беше красива и силна. Пясъчна жена, като него. Търсеше Пещерата на плача с надежда да слеят силата си и да победят злото извън нея.
Той трябваше да излезе в пустинята на обречените и да потърси момичето. Двете луни го призоваваха. Сънищата му също. Той се приготви и излезе сред пясъците. Тондите бяха навсякъде. Суани стана сянка. Придвижваше се като вятър. Спря сърцебиенето си. В моментите на отдих спираше дори мозъчните си вълни, за да се предпази от локаторите. Пазеше се, защото имаха нужда от него. Той имаше нужда от нея. Сливането гарантираше раждане на Великата светлина. Знаеше това и чувстваше в себе си желание да я посрещне по скоро и приюти в пещерата на плача.

...
-Изгубих дъщеря си. Изгубих единствената си надежда за вечна власт на злото.
Господаря приличаше на ранено животно. Дори железният му нокът беше оклюмал странно и сякаш ронеше железни сълзи.
Той стисна челюсти и нареди на тондите:
-Унижтожете я. Лун не трябва да оцелее там.
Тондите се засуетиха и бързо се придвижиха към портата. Заповедта на Господаря не търпеше отлагане. Лун трябваше да умре, защото иначе те щяха да умрат.
Господаря усети непозната слабост в гръдната област. От древните книги знаеше, че това е сърцето. Чувство непознато за него го заля, като студена вълна. Изпита почти човешка болка по единственото нещо което си бе позоволил да обича. Лун!

Суан се придвижваше с грацията на лисица и гъвкавостта на змия. Всеки опит на тондите да уловят живот сред пясъците бе неуспешен. Суан усети присъствието на избраната.
Почти лазешком тялото му се придвижи до нейното.
-Ти си избраната?
-Да, а ти си този, който сънувах. Видях те.
Шепотите им се преплетоха. Телата им се докоснаха. Във въздуха се разля надежда и очите им се срещнаха, за да разберат, че един без друг са обречени.
Притиснаха се един в друг и се настроиха на вълна за оцеляване. Трябваше да стигнат до пещерата на плача.
Придвижването им отне три седмици. Телата им издържаха изпитанието. Силата ги владееше. Пясъчнита тишина ги омайваше и те бързаха към пещерата. Времето ги гонеше. Тондите също.

-Те дойдоха.
Гласовете в пещерата се засилиха. Направиха място на Суан и Лун. Те се строполиха в нозете на другите. Погрижиха се за тях, защото Лун и Суан бяха надеждата за по светло утре. После ги оставиха да спят.
Пророческите им сънища се обединиха, но не можеха да предпазят малкото земя на обречените и сивоподобните от силата на Мрака. Понякога привидното е само илюзия. Повечето е доказателство за излишък, а черното не е толкова черно. Имаше оттенъци...
Първо отвори очите си Лун.
-Колко време е минало- попита тя.
Той се размърда.
-Сигурно достатъчно дълго, за да ни се види вечност и достатъчно кратко, за да го искаме още...
Тя се усмихна на многозначния отговор на избрания за сливането. Протегна бялата си ръка. Погали лицето му.
-Ти знаеш, че от нас ще произлезе неизбежното нали?
-Неизбежното е в нас, а ние сме силата.
Той повдигна бялата роба на Лун. Искаше да се слее с нея. Птицата обещаваше покой и вечност. Жълтото по перата беше надеждата. Двамата бяха неподими. Сляха се в едно. Телата им притихнаха в очакване на чудото. Светлината струеше през порите им. Велика е силата на Любовта!
...
-Езерно създание покажи се.
Едно дете стоеше на брега на езерото на съмнението.
Очите му бяха зелени. Челото му беше на избран. От него струеше светлина.
Над езерото се издигна мъглявина, която постепено се разсея и се очертаха контурите на странно същество.
-Искате отговор ли?
-Искам да знам- каза детето на избраните.
-Знанието е пагубна сила. Владей силата и контролирай ума. Пази тялото и съхрани душата. Бъди!
-Но ще науча ли всичко нужно езерно създание?
-Сърцето знае отговора.
После създанието се разля и заприлича на зелена вълна, която всеки миг щеше да докосне брега и за пореден път да трансформира бреговете. Мекотата го призоваваше.
Детето заклати глава.
-Ти каза всичко, но всяко нещо има времето си. Мойто време предстои. - шепота му се сля с вълните...
Тондите усетиха присъствитео на живина по бреговете на езерото. Включиха сензорите. Детето притаи дъх. Беше достоен син на майка си. Беше достоен син на баща си. Син на Пещерата на плача, който знаеше значението на истината и светлината. Прекоси пустинята и се сля със себеподобните си. Предстоеше време на промени, но сега злото вилнееше вън. Плачовете им се сляха. Викаха избраните. Призоваваха силата.

2714г.

Казвам се Суани Лун Ка. Оцелях след това, защото Вярвах. Пещерата на плача ме спаси. В нашата страна властваше Дуон Тем Ха- владетел на тъмните сили. Той притежаваше способността да контролира хората. Притъпяваше сетивата им на възприемчивост с лъч на забравата. Парализираше степента на възприемчивост и чувствителност. Правеше ги роби на свойто силно съзнание. Те Небяха себе си. Казвам Те, защото ще се разгранича от себеподобните си поради причината, че притежавам дарбата на Ума. Урок на преди е останал заключен в чекмеджето на подсъзнателното и този Урок има силата да се противопостави на силата на мрака. Малко сме избраните. Търсим се. Оцеляваме по чудо. Намираме се на принципа на Разпознаването по степента на зависимост. Избраните са непреклонни и гонени. Обикновенно не търпят черната сила.
Когато настъпиха събитията бях на 19 години. Приличах на всички от семейството. Съзнавах, че има нещо нелогично в поведението ми, но дори и не подозирах, че съм от другите.
Ума беше интелекта на преди и вярата на онези от пустинята, на обречените. Езерното създание пазеше тайната.
Злото все още вилнее вън. Синът на Пещерата на плача е надеждата за промяна и сваляне на контрола над тондите от силата на съзнанието на Господаря на мрака. Предстои неизбежното. Светлината пътува.
...
Господаря крачеше из залата. Черното му наметало вилнееше, като буря. Очите му хвърляха искри. Усещаше силата на тримата. Слабостта превземаше тялото му.
Чу стъпки.
-Лун, ти ли си?
-Един от тондите господарю. Неоткриваеми са. Неунижтожуеми са. Въпреки локаторите и сензорите за разпознаване.
-Остави ме на мира- изкрещя господаря.
Тонда видя сълзи в очите му. Изпита жал към него. И страшното зло плаче понякога.
Тонда помисли, че господаря плаче от мъка породена от неговата обреченост.
Не помисли, че може да плаче за единственото нещо или някой, който беше обичал-Лун Тем Ха. Единствената наследница на великата сила. Другите просто бяха избрани. Той знаеше това. Знаеше и прие свойта обреченост, като неизбежна, но докато узрее достатъчно силата им- ще унижтожавам всичко-така си помисли той. Нека треперят сивоподобните. Нека сънуват избраните. Нека пазят птиците. Там, когато имат среща реалното с отвъдното. Той знаеше. Лун знаеше. Детето знаеше. Носеше силата!

Пещерата на плача беше яйцето на жълтото Слънце, което щеше да унижтожи двете луни и да дари покой на хората. Предстоеше общият плач. Той рушеше злото и пропукваше стените на мрака. Загнездваше съмнение в душата на обречените и избраните се събуждаха, за да се слеят с пясъците.

Чу се тътен. Пещерата на плача разпростря слетия вик и призив към осъзнаване. Господаря на мрака усети студени тръпки. Края наближаваше. Той изтича до езерото на съмнението. Езерето не отговори на повика му. Мълчеше студено и безразлично към огромното ходещо зло. Зелените вълни погалиха меките брегове...

3011 г.

Детето гледаше зеленото езеро. Избрания знаеше, че за да владее доброто трябва да се научи да контролира злото. Едното без другото е като камила без гърбица.
-Тук ли си? повика то.
Езерето пазеше своите тайни...

Избрания помнеше. Помнеше всичко и нямаше да предаде плачещите от Пещерата на плача.
Предстоеше раждането на Слънце!