автор: question_of_my_mind

...
Онази жена която отключи сърцето ми,
като тежка вода не видяла с години от слънцето,
онази жена която повече слушаше,
и говореше повече с пръсти отколкото с думите.

Няма нищо учудващо във това, че си тръгна,
всяка памет е нещо измамно и някак си временно,
просто няма окови с които да вържеш посятото,
във сърцето на някого собствено опрощение.

И сега нямам нищо, а изглежда богат съм
от небе във които е топло и истинско синьо,
любовта отлежала като сто годишно вино,
сякаш чиста и пивка до лудост от наслада.

Онази жена която, бе моята изповед,
от която не можех да скрия плода на греха си,
от която родихме се някак различни,
просто толкова исках, да живер до мене.