автор: verysmallanimal

Понякога се питам
чадъра кой измисли,
докато мокър скитам,
дъждът когато плисне.

Уж малък, две-три педи,
а двама ни събира.
И лъч, макар и бледен
през купола прозира.

Ветрецът го подръпва -
такава бъркотия!
Към мене ти пристъпваш –
с чадъра да те скрия.

Стени под него няма -
докосваш ме със рамо.
Светът така голям е,
а двамата сме само.

И иде ми да кресна
към облаците сиви
така, че да ги стресна:
Хей! Ние сме щастливи!