автор: theheart_ofthefire

С тъгата си флиртувам – на инат,
прошепвам няколко звезди в съня й
и си говоря с Бог- а той е толкова сакат,
когато сам във себе си се спъне.

Да му подам ръка- защо пък не,
и после нека дълго да ме помни-
той гали мрак по седмото небе,
а аз след него все събирам стомни.

А аз подпирам своя кротък ад,
един ми е и друго просто нямам,
застигат ме кръстосаните петъци. Кървят.
Почти до черно. Но пък побелявам.

А той мърмори нещо си, за святата любов,
за прошката и още куп такива.
И някак ми прилича на идиот.
По дяволите. Любовта убива.