автор: gumbert

Акутагава Рюноске. Адът на самотата


Тази история ми бе разказана от майка ми. Тя сподели, че преди много време за първи път я чула от нейния прадядо. Не зная доколко разказът е достоверен. Но съдейки по това, какъв човек е бил нейния прадядо, аз допускам, че едно такова събитие напълно би било възможно.
Прадядото на майка ми е бил страстен поклонник на изкуството и литературата, имал е доста познанства в артистичните и писателските среди от последното десетилетие от управлението на Токугава. Измежду тях са били такива хора като Каватаке Мокуами, Рюка Тейтанекадзу, Дзендзай Анейки, Тоей, Дандзюро-девети, Удзи Сибун, Мияко Сенгю, Кенкон Борюсай и много други. Мокуами, например, е взел прадядото на майка ми за прототип на Кинокюниа Бундзаемон от неговата пиеса "Едодзакура киемидзу сейген". Той е умрял преди петдесет години, но, тъй като още приживе прякорът му е бил Имакибун ("Днешният Кинокуниа Бундзаемон"), вероятно и днес има хора, които са чували за него, макар и от други източници. Фамилията на прадядото на майка ми е Сайки, а името му - Тодзиро, литературният псевдоним, с който той се е подписвал под своите хайку, - Кои, родовото име - Ямасирогасино Цуто.
И ето че веднъж, същият този Цуто, в публичния дом на Таманои в Псивара1 се запознал с някакъв монах. Монахът бил настоятел на дзен-храма, намиращ се в близост до Хонго, и се казвал Дзенте. Той също постоянно посещавал този публичен дом и бил в близки отношения с най-известната в дома куртизанка - Нисикидзе. Това се случило в онези времена, когато на монасите е било забранено не само да се женят, но и да се отдават на плътски удоволствия, затова той се обличал така, че никой да не може да го заподозре. Бил облечен в скъпо копринено кимоно, жълто, на бежови ивици, с избродирани по него черни гербове, и всички го наричали „доктора”. Именно с него съвсем случайно се запознал и прадядото на майка ми.
И това наистина станало случайно: веднъж, късно вечер, през месец юли по лунния календар, когато, по стар обичай, на всички чайни в Псивара били окачени фенери, Цуто вървял през галерията на втория етаж, връщайки се от тоалетната, и тогава изведнъж видял пред себе си някакъв мъж, който, облегнат на перилата, се любувал на изгрялата луната. Мъжът бил нисък на ръст, слаб и с бръсната глава. На лунната светлина Цуто помислил, че обърнатият с гръб към него мъж е Тикунай, постоянен посетител на този дом, известен шегаджия, преоблечен като лекар. Минавайки покрай него, Цуто лекичко го подръпнал за ухото. "Ще му се изсмея, щом се обърне уплашено", - помисли си Цуто.
Но, като видял лицето на обърналия се към него човек, самият той се уплашил. С изключение на бръснатата глава, мъжът никак не приличал на Тикунай. Високо чело, гъсти, почти съединени вежди. Лицето му било много слабо, и, изглежда поради това очите изглеждали огромни. Дори в полумрака на лявата му буза ясно се откроявала голяма бенка. И в допълнение, масивна брадичка. Такова било лицето, което видял слисалият се Цуто.
- Какво искате? – попитал сърдито бръснатият. Изглежда, той бил леко попийнал.
Забравих да кажа, че Цуто не бил сам, а с двама приятели – така наричали в онези времена гейшите. Те, разбира се, не останали безучастни, виждайки грешката на Цуто. Единият от тях се поспрял за да се извини на непознатия за грешката, допусната от Цуто. А Цуто, заедно с другия приятел, набързо се прибрал обратно в стаята, където отново се отдали на развлечения. Както виждате, дори и страстният поклонник на изкуствата може да се изложи. А човекът с бръснатата глава, след като разбрал от приятеля на Цуто, каква е причината за досадната грешка, веднага се развеселил и се разсмял. Трябва ли да ви казвам, че бръснатият бил Дзенте?
След всичко това, Цуто заповядал да занесат на бръснатия поднос със сладкиши и още веднъж помолил за извинение. Другият, на свой ред, съчувствайки на Цуто, дошъл да му благодари. Така те станали приятели. Макар и да казвам, че между тях се завързало приятелство, все пак те се срещали единствено на втория етаж на това заведение и никъде другаде. Цуто изобщо не вкусвал алкохол, а Дзэнте, напротив, обичал да си пийва. И се обличал, за разлика от Цуто, много изискано. И много повече обичал жените, в сравнение с Цуто. Цуто се шегувал казвайки, че не е ясно кой от тях всъщност е монах. Пълният, отпуснат, с непривлекателна външност Цуто не се подстригвал месеци наред, на врата си носел амулет, представляващ малка камбанка, окачена на сребърна верижка, кимоното му било скромно, препасано с парче копринен плат.
Веднъж Цуто срещнал Дзенте, който, наметнал на раменете си пелерина от брокат, свирел на шамисен2. Цветът на лицето на Дзенте никога не бил особено свеж, но през онзи ден то било доста бледно. Очите му били червени, възпалени. Отпуснатата кожа в ъгълчетата на устата от време на време конвулсивно потръпвала. Цуто веднага си помислил, че неговият приятел силно е разтревожен от нещо. Той дал да разбере на Дзенте, че охотно ще го изслуша, ако Дзенте счете, че Цуто би бил един достоен събеседник, но, изглежда, на Дзенте никак не му било до откровения. Напротив, той още повече се затворил, а на моменти въобще губел нишката на разговора. Цуто си помислил, че Дзенте бил обхванат от онази тъга, толкова често срещана у посетителите на публичния дом. Онзи, който от мъка се отдава на разврата, не може с разврат да прогони мъката. Цуто и Дзенте дълго разговаряли, и разговорът им ставал все по-откровен. Изведнъж Дзенте, сякаш си припомнил нещо, рекъл:
- Според будистките вярвания, съществуват различни кръгове на ада. Но, общо взето, адът се състои от три кръга: далечният ад, близкият ад и адът на самотата. Спомняте ли си думите: "Под онзи свят, където обитава всичко живо, на петстотин ри3 се простира адът"? Което значи, че още в древни времена хората вярвали, че адът, това е преизподнята. И само един от кръговете на ада – адът на самотата – неочаквано се появява във въздушните сфери над планините, полетата и горите. С други думи, онова, което обкръжава човека, може за един миг да се превърне за него в ад от мъки и страдания. Преди няколко години аз се озовах в този ад. Нищо не може да привлече вниманието ми за по-продължително време. Ето защо аз постоянно жадувам промени. И въпреки това, не ми е съдено да се спася от ада. Ако пък не променям това, което е около мен, тогава ще бъде още по-зле. И така аз живея, опитвайки се в безкрайните промени да забравя мъката от повтарящите се дни. Ако пък някой ден и това се окаже невъзможно за мен, тогава ще ми остане само едно - смъртта. Някога, макар и животът ми да бе също толкова печален, аз ненавиждах смъртта. Но сега...
Цуто не успял да чуе добре последните му думи. Дзенте ги изрекъл тихо, настройвайки своя шемисен... Оттогава Дзенте повече не се появил в това заведение. И никой не знаел, какво е станало с този потънал в порока дзен-будистки монах. През онзи ден Дзенте, заминавайки си, забравил да вземе придруженото с коментари издание на сутрата „Кого”. И когато Цуто, вече остарял, се разорил и отишъл да живее в провинциалното градче Самукава, измежду книгите, нахвърляни на масата в неговия кабинет, била и тази сутра. На обратната страна на обложката Цуто написал съчинено от самия него хайку:
"Четиридесет години аз се любувам
на росата по теменужките,
застлали полето"
Книгата не е запазена. И днес вече никой не си спомня онова хайку, написано от прадядото на майка ми.
Разказаната история се отнася към четвъртата година от периода Ансей4. Майка ми изглежда я е запомнила добре, привлечена от думата "ад".
Прекарвайки дни наред в свой кабинет, аз живея в един свят, толкова различен от света, в който са живели прадядото на майка ми и дзен монахът. На мен самият изобщо не ми допадат книгите и гравюрите от епохата Токугава. Освен това, моето вътрешно състояние е такова, че словосъчетанието „адът на самотата” поражда в душата ми чувство на съпричастие към хората от онази епоха. Нямам намерение да отричам това. Каква е причината? Може би защото в известен смисъл самият аз съм жертва на този ад на самотата.

Бележки на преводача
_____________________________________________
1 Псивара - "квартала на удоволствията" в Едо (средновековният Токио)
2 шамисен – традиционен японски струнен инструмент, наподобяващ китара
3 ри – японска мярка за дължина, равна приблизително на 4 км.
4 Ансей – периодът Ансей (1854-1860), известен с разрушителните земетресения, и по-специално със земетресението в Едо.
5 Епохата Токугава – Политическо обединение на Япония в началото на XVII в., постигнато от Токугава Иеясу, провъзгласил се за шогун през 1603 г.


Рюноскэ Акутагава. Ад одиночества

Этот рассказ я слышал от матери. Мать говорила, что слышала его от
своего прадеда. Насколько рассказ достоверен, не знаю. Но судя по тому,
каким человеком был прадед, я вполне допускаю, что подобное событие могло
иметь место.
Прадед был страстным поклонником искусства и литературы и имел
обширные знакомства среди актеров и писателей последнего десятилетия
правления Токугавы. Среди них были такие люди, как Каватакэ Мокуами, Рюка
Тэйтанэкадзу, Дзэндзай Анэйки, Тоэй, Дандзюро-девятый, Удзи Сибун, Мияко
Сэнгю, Кэнкон Борюсай и многие другие. Мокуами, например, с прадеда писал
Кинокунию Бундзаэмона в своей пьесе "Эдодзакура киемидзу сэйгэн". Он умер
лет пятьдесят назад, но потому, что еще при жизни ему дали прозвище
Имакибун ("Сегодняшний Кинокуния Бундзаэмон"), возможно, и сейчас есть
люди, которые знают о нем хотя бы понаслышке Фамилия прадеда была Сайки,
имя - Тодзиро, литературный псевдоним, которым он подписывал свои
трехстишья, - Кои, родовое имя Ямасирогасино Цуто.
И вот этот самый Цуто однажды в публичном доме Таманоя в псиваре
познакомился с одним монахом. Монах был настоятелем дзэнского храма
неподалеку от Хонго, и звали его Дзэнте. Он тоже постоянно посещал этот
публичный дом и близко сошелся с самой известной там куртизанкой по имени
Нисикидзе. Происходило это в то время, когда монахам было запрещено не
только жениться, но и предаваться плотским наслаждениям, поэтому он
одевался так, чтобы нельзя было в нем признать монаха. Он носил дорогое
шелковое кимоно, желтое в бежевую полоску, с нашитыми на нем черными
гербами, и все называли его доктором. С ним-то совершенно случайно и
познакомился прадед матери.
Действительно, это произошло случайно: однажды поздно вечером в июле
по лунному календарю, когда, согласно старинному обычаю, на всех чайных
домиках псивары вывешивают фонари, Цуто шел по галерее второго этажа,
возвращаясь из уборной, как вдруг увидел облокотившегося о перила
любующегося луной мужчину. Бритоголового, низкорослого, худого мужчину.
При лунном свете Цуто показалось, что стоящий к нему спиной мужчина -
Тикунай, завсегдатай этого дома, шутник, вырядившийся врачом. Проходя
мимо, Цуто слегка потрепал его за ухо. "Посмеюсь над ним, когда он в
испуге обернется", - подумал Цуто.
Но, увидев лицо обернувшегося к нему человека, сам испугался. За
исключением бритой головы, он ничуть не был похож на Тикуная. Большой лоб,
густые, почти сросшиеся брови. Лицо очень худое, и, видимо, поэтому глаза
кажутся огромными. Даже в полутьме резко выделяется на левой щеке большая
родинка. И наконец, тяжелый подбородок. Таким было лицо, которое увидел
оторопевший Цуто.
- Что вам нужно? - спросил бритоголовый сердито. Казалось, он
чуть-чуть навеселе.
Цуто был не один, я забыл об этом сказать, а с двумя приятелями -
таких в то время называли гейшами. Они, конечно, не остались безучастными,
видя оплошность Цуто. Один из них задержался, чтобы извиниться за Цуто
перед незнакомцем. А Цуто со вторым приятелем поспешно вернулся в кабинет,
где они принялись развлекаться. Как видите, страстный поклонник искусств -
и тот может опростоволоситься. Бритоголовый же, узнав от приятеля Цуто,
отчего произошла столь досадная ошибка, сразу пришел в хорошее
расположение духа и весело рассмеялся. Нужно ли говорить, что бритоголовый
был Дзэнте?
После всего случившегося Цуто приказал отнести бритоголовому поднос
со сладостями и еще раз попросить прощения. Тот, в свою очередь,
сочувствуя Цуто, пришел поблагодарить его. Так завязалась их дружба. Хоть
я и говорю, что завязалась дружба, но виделись они лишь на втором этаже
этого заведения и нигде больше не встречались. Цуто не брал в рот
спиртного, а Дзэнте, наоборот, любил выпить. И одевался, не в пример Цуто,
очень изысканно. И женщин любил гораздо больше, чем Цуто. Цуто говорил в
шутку, что неизвестно, кто из них на самом деле монах. Полный, обрюзгший,
внешне непривлекательный Цуто месяцами не стригся, на шее у него висел
амулет в виде крохотного колокольчика на серебряной цепочке, кимоно он
носил скромное, подпоясанное куском шелковой материи.
Однажды Цуто встретился с Дзэнте, когда тот, набросив на плечи
парчовую накидку, играл на сямисэне. Дзэнте никогда не отличался хорошим
цветом лица, но в тот день был особенно бледен. Глаза красные,
воспаленные. Дряблая кожа в уголках рта время от времени конвульсивно
сжималась. Цуто сразу же подумал, что друг его чем-то сильно встревожен.
Он дал понять Дзэнте, что охотно его выслушает, если тот сочтет его
достойным собеседником, но Дзэнте, видимо, никак не мог решиться на
откровенность. Напротив, он еще больше замкнулся, а временами вообще терял
нить разговора. Цуто подумал было, что Дзэнте гложет тоска, такая обычная
для посетителей публичного дома. Тот, кто от тоски предается разгулу, не
может разгулом прогнать тоску. Цуто и Дзэнте долго беседовали, и беседа их
становилась все откровеннее. Вдруг Дзэнте, будто вспомнив о чем-то,
сказал:
- Согласно буддийским верованиям, существуют различные круги ада. Но,
в общем, ад можно разделить на три круга: дальний ад, ближний ад и ад
одиночества. Помните слова: "Под тем миром, где обитает все живое, на
пятьсот ри простирается ад"? Значит, еще издревле люди верили, что ад -
преисподняя. И только один из кругов этого ада - ад одиночества -
неожиданно возникает в воздушных сферах над горами, полями и лесами.
Другими словами, то, что окружает человека, может в мгновение ока
превратиться для него в ад мук и страданий. Несколько лет назад я попал в
такой ад. Ничто не привлекает меня надолго. Вот почему я постоянно жажду
перемен. Но все равно от ада мне не спастись. Если же не менять того, что
меня окружает, будет еще горше. Так я и живу, пытаясь в бесконечных
переменах забыть горечь следующих чередой дней. Если же и это окажется мне
не под силу, останется одно - умереть. Раньше, хотя я и жил этой горестной
жизнью, смерть мне была ненавистна. Теперь же...
Последних слов Цуто не расслышал. Дзэнте произнес их тихим голосом,
настраивая сямисэн... С тех пор Дзэнте больше не бывал в том заведении. И
никто не знал, что стало с этим погрязшим в пороке дзэнским монахом. В тот
день Дзэнте, уходя, забыл комментированное издание сутры "Кого". И когда
Цуто в старости разорился и уехал в провинциальный городок Самукаву, среди
книг, лежавших на столе в его кабинете, была и сутра. На обратной стороне
обложки Цуто написал трехстишье собственного сочинения: "Сорок лет уж
смотрю на росу на фиалках, устилающих поле". Книга не сохранилась. И
теперь не осталось никого, кто бы помнил трехстишье прадеда матери.
Рассказанная история относится к четвертому году Ансэй. Мать
запомнила ее, видимо привлеченная словом "ад".
Просиживая целые дни в своем кабинете, я живу в мире совершенно ином,
не в том, в котором жили прадед матери и дзэнский монах. Что же до моих
интересов, то меня ни капли не привлекают книги и гравюры эпохи Токугавы.
Вместе с тем мое внутреннее состояние таково, что слова "ад одиночества"
вызывают во мне сочувствие к людям той эпохи. Я не собираюсь этого
отрицать. Почему это так? Потому что в некотором смысле я сам жертва ада
одиночества.