автор: ivliter

    Реката все тече, а не изтича, приижда на талази. Дълбока е в притихналите вирове. Не можеш ли да плуваш – не влизай по-добре.
    Там зад завоя, в сенките под старите върби, въртят свредла водовъртежите. С попадналите в тях тела дос­тигат дъното и ги изхвърлят пак нагоре.
    Под камъните в синия прохладен вир се стрелка сребристата щука на деня, а над кипналия бързей се ронят пожъл­телите листа, като златни сълзи, пролети по отминаващото лято.
    Дълбочината на вира достига до гърдите. Вълнич­ките, изтласквани от пеещия бързей, припляскват по гър­ба. Усещам ги като пулс от сърцето на реката. Още едно сърце пулсира под самото ми лице – отразеното във водата слънце – небесното сърце, сърцето на свет­лината. Реката е уловила яркия му лик и озарява лице­то ми с лято, с август, и танцува в очите ми с отразена     И няма по-хубаво, по-желано място в горещината, от това във вира.
    Наполовина потопени в прохладата, речните камъ­ни въздишат тъжно и ме поглеждат завистливо, когато се потопя цял или се гмурна под водата.
    Щом слънцето опре в зеления връх на върбата и над вира падне плътната й сянка, водата губи блясъка си, вирът магията си, и аз от камъка на който се суша обувам сандалите, и си тръгвам щастлив.