автор: meiia

на баба

Не вдянах бабиното просторечие
в иглата за закърпена надежда.
Завръзах възли за мечти обречени,
от разплитана и вехта прежда..
С на кладенеца стария,чакръка
навивах си въжето за обесници.
От двора наяколкото стръка
тъга,завити в стари вестници,
ми даде баба,за да ги засаждам
в онази ми леха от сложномислие.
Когато ми е трудно,се обаждам
на баба пак да ми лекува мислите.
А тя тъй простичко реди по камъче:
едно за черното,едно за бялото.
И нежността И като малко паяче
плете над мен от светлината одеяло.
И аз не помня накъде съм тръгнала.
Нали се връщам и това е важното.
Забравям да се боря и надлъгвам
в бунта между постното и блажното.
Пременям се с покоя от съндъка
от проумени тайни,страсти отлежали.
А баба огъня в душата ми застъка
за кой ли път с порутени скрижали.
В подобни мигове,за да ме осмисли,
от тишината сътворява свят за мене.
Дори не забелязвам,че ми лекува мислите
тя,баба-като че ли аз от друго време.