автор: Belive0in0me

- Пристигат! Пристигат! – уплашения шепот на Корделия ме изтръгва от съня , сън за една страшна нощ.
Докато се измъквам изпод камъка, подслонил ме за през нощта усещам ръката на Корда да ме побутва. Винаги е била такава – предпазлива, почти припряна, когато става въпрос за сигурност, но от разгрома насам не минава и минута без притеснения и страхове от нейна страна.
Никой не я вини, всъщност много и завиждаха заради сетивото й за неприятности. Напоследък обаче то е много замъглено от непрестанните й тревоги и не можем да разчитаме на него. Единственият ни шанс да оцелеем е рискования, но ефикасен нощен патрул. Някой от нас остава буден нощем, използва всичките си дарби и усещания за да разбере дали не идва заплаха. Локите са шумни, зловещи и издават странна, мътна светлина , остатък от времето на светлината и щастието. Когато не е имало нито мрак, нито войни. Не е трудно да разбереш, че са наблизо , сложното е да предупредиш другите, без да излагаш своя и техния живот на опасност.
Оцеляването е трудно, когато си сам в пустощта. Аз и Корделия сме най-обгрижвани, наред с малкото ми братче Ула, надеждата на кралския ми род. Останаите са малка група воини, които ни придружиха при бягството. Наричаме ги защитници, те са от друга раса, подобна на елфическата, но се отличават с огромна сила и развити сетива. Естествено срещу злото се бихме рамо до рамо с тях, за да предпазим най-скъпото ни. Ала те ни предадоха, повечето минаха на страната на локите, обричайки ни на гибел, и все пак ето я малката групичка от този народ с нас, защитават ни, делят храната си с нас, помгата ни да оцелеем. Един ден, когато доброто отново възтържествува, те ще са истинските герои, а не ние. Все пак винаги имаме едно наум след постъпката на събратята им. Зловещо същество са защитниците, красиви, по-прекрасни и от нас, силни, умни, бързи, но никога не знаеш за какво използват ума си. Те имат нещо общо със вечния ни враг, като че ли не са и това за което се представят.
Вървим към един от малкото тайни проходи, за които със сигурнаст знаем, че не са открити от локите. Входът му е хитро замаскиран с множество скали, такива, че да те откажат от опити за преминаване през тях. Естествено никой не знае, че там се крие безопасен тунел, защото ако някой знаеше, истинската вратичка отдавна щеше да бъде разбита и вътре да се заселят мрачни същества. Засега, обаче там е безопасно, студено е, влажно е, далеч е от така важното за нас слънце, а е близо до Мрачните дълбини – опасни и почти смъртоносни за нас. Само заради това не живеем там. И заради храната.
Вярно, в прохода тук там има оставени водни цистерни, направени за времена на войни и нужди от места за укриване, има и хлябове, твърди като камък, изушени плодове, загубили прекрасния си вкус, ядки. Това не ни стига за да оцелеем, а и не искаме да го ползваме, след като можем да крадем от провизиите на локски лагери. Кражбата е грях, който всички презираме, но и е единствения начин да оцелеем за по дълго. Отначало бяхме 20, локите заловиха и убиха по-най жесток начин част от нас, оставяйки ни по-малко гърла за хранене, но и повече мъка, скръб за нашите събратя.
- Ти да не спиш? Трябва да побързаш малко, ако искаш да останем живи. – острия, леден глас на Алиан . Дори бляскавата му рижа коса не помага за чувството на студенина, обзамащо ме , щом го видя. Огромен и силен, мощен, той не ми вдъхва доверие. Особено с леденеия си поглед в цвят на блед сапфир. Опитах се да предупредя другите, че той може би е предател, но никой не ми повярва. Дарбите при феите са рядко нещо, а моята не е била срещана преди. Виждам през външността. Не че е точна дарба, каквито са прехвърлянето на съзнанието и трансформацията, и затова малко хора вярват, че наистина я притежавам. Всъщност, не винаги вярвам и сама на себе си. Понякога е трудно да се довериш на шестото си чувство, на вътрешния си глас, въпреки че никога не си бил разочарован от това.
Бавно, но сигурно си проправям път към мрачното подземие, което както изглежда ще ни подслони за ден-два, преди да отслабнем прекалено много.
- Добре ли си ? – пита Корда зад мен, стрелвайки ме с притеснен поглед. – Изглеждаш малко бледа.
- От тъмнината е. Подтиска ме. – не че не е вярно, но далеч не е причината за белотата на лицето ми.
- Хайде, ще запалим огън, така или иначе вън е мрачно и никой няма да види дима. – обажда се Изабела, която стои точно пред мен, докато се провирам през 20-метровата дупка, деляща ме от сигурността на прохода. Тя е единствената жена защитник в групата ни, гордее се много с това.
- Дали? Няма да рискуваме живота си заради малко уют. – спори Корделия. Ех, моето момиче.
- Имаме нужада от оъня – да се сгреем, да направим безвкусната храна малко по-приятна, да имаме светлина… Всъщност, ти би трябвало да знаеш най-добре, не ние се уморяваме от тъмнината.
- И все пак, можем да преживеем и без риск. Аз ще издържа. Ти с мен ли си, Мия? – а,не, няма да се включа в този безмислен спор. Битката си е тяхна, аз просто искам решение.
- Просто решете нещо. – свикнала съм другите да решават вместо мен. Аз прост остоя там и очаквам да разбера какво ще стане. Винаги е било така, дори по времето на светлината. Принцесата стои кротко, слуша другите, съгласна е с тях – така й е по-лесно. Не трябва да се тревожи за нищо, абсолютно нищо. Не е нужно да мисли за някой освен себе си. Може би елфическите благороднички са наравно с другите, ала ние не сме идеалната раса. Ние не можем да живеем в пълна хармония с никой. Ние сме по-близки до локите. Но това е, с което сме родени, мъдросттта ни стига за да знаем, че няма как да го променим. Защтитниците пазят, елфите живеят, феите … догонват. Не сме достатъчно мъдри за да се мерим с братята си елфи, нито достатъчно силни, че да се мерим с другата раса, съжителстваща с нас. Единственото качество, което ни отличава е неземната красота и дарбите. Връщайки се към реалността си спомням колко трудно ми бе да взема каквото и да е решение в началото. Много трудно. – Топлината на пламъците не може да се сравни с ужасяващия мрак, но дима може да ни издаде.
- Уморен съм. – пропищява Ула, сгушен в полата ми. Малкото, треперещо същество не е понасяло такива перипетии. Нито пък някой от нас.
- Това решава въпроса, детето ще си легне на топло, ние ще се чувстваме по-добре.- Изабела тържествува.
Едно от нещата, с които защитниците ни превъзхождат е магията. Не са като фокусниците на Пролетните танци, те наистина използват силата на ума си, за да контролират света около тях.
И паленето на огън е дно от най-лесните за тях неща. Нямат нужда от дървета, от каквото и да е, просто се концентрират и пламъците се появяват – красиви и плуващи в пронстранството. Странна гледка.
Обграждаме огъня, всеки унесен в собствените си мисли. Ето ни, 10 неумрели, подпряли глави на раменете си.
Адалуин, стар и съсухрен гледа в пространството. Някога той беше управител на дворцовата охрана. Сега не е нищо повече от боец вървящ към тиха гибел. На него май ще му хареса да умре така. Макар мъдростта да не е в кръвта му , той винаги искаше да взема допълнителни мерки за сигурност. Не съм сигурна от какво се бранехме тогава, в едно време без войни и проблеми. Бяхме сами на света. Или така си мислехме.
Терон, някогашен звездоброец, сега стиска очи полегнал встрани. За него света още има смисъл – млад и горд, смел и пресмитлив, какво можеше да го спре по пътя му към величие.
Затварям очи. Има ли значение?