автор: verysmallanimal

В края на градчето,току преди шосето за мината и за Елена, на високото, е къщата на баба Съба. Няма я баба Съба вече, ама аз по навик тъй я наричам –бабината събина къща. Като дете много обичах да ходя у тях – заради малиновото сладко и заради магарето. Но това, за магарето, е друга история.
Над бабини събини, вгризана в скалата, е къщата на Самурая. Малка, с каменни основи, кирпичени стени и порутен комин. Дворът е саморасъл малинак, запуснат и неподреден. С изключение на едно място – три на три метра може би – изчистено, посипано с филц. Там се виждат два дървени кръста. На кръстовете няма имена и дати. Под единия има заровена урна, под другия няма нищо. Научих това от чина Дона, която знае всичко за всички в града. На широкото стъпало пред къщата и в хубаво, и в лошо време седи стария Самурай. Мургав и кокалест, с овехтели, но чисти дрехи и винаги гладко обръснат. Навик от легиона, казва чина Дона. Сигурно е така.

В ранната пролет на 1958, наред с минзухарите, цъфнала и една, съвсем обикновена, любов. Той бил на двайсет, тя на осемнайсет. Той –Иван, тя – Денка. Погледи, въздишки и понякога откраднати целувки – всичко, както си му е редът. Шепнели по кьошетата, уговаряли се, докато един ден, спретнат и уплашен, младият човек потропал на вратата на, както смятал, бъдещия си тъст, за да поиска ръката на момичето. Къщата била нова и голяма за времето си, зер бащата бил големец в селото, един от основателите на ТКЗС-то. Е,отворили му, поканили го вътре. Колко стоял вътре, какво са говорили не знам, но излязъл като попарен, с наведена глава. Говорело се, че преди години неговият баща много се опъвал и не искал да влезе в кооператива, та това родило вражда между него и денкиния баща. Каквото и да било, за сродяване и дума не можело да става. Денка и Иван сигурно пак са се срещали, пак са се гледали в очите и са се питали, как ще я карат нататък. Сигурно не са се разбрали, защото един ден той изчезнал. Просто така – един ден бил в селото, на другия вече го нямало. Дори родителите му нищо не знаели. Минал така един месец, а от Иван ни вест, ни кост. А Денка...сякаш слана я попарила – все надолу гледала и дума не обелвала. От работа – вкъщи, а там сядала в един ягял и мълчала цяла вечер. Ще и мине, мислели нейните, я колко млади момчета из село, все някой ще и завърти главата. Една сутрин, като отивала да издои кравата, майка и видяла нещо да се плюшва от една греда на сайванта.. така решило момичето – няма ли го нейният любим, и нея да я няма. Опяли я, погребали я, а от Иван – нищо.

Към средата на лятото дошло писмо. И станало ясно, че той дръпнал през границата в Гърция,а от там – във Франция, в Марсилия. Как е избягал, трудно ли, лесно ли, не пишел. В Марсилия се хванал на работа в доковете, понаучил малко френски и един ден попаднал в наборно бюро на Чуждестранния легион. Млад човек, сам, без семейство – не му мислил много и ето че скоро марширувал по улиците на Танжер. После - в Алжир, където войната, макар и към края си, искала своето от легиона. Писали му, разказали за смъртта на Денка. И край, повече с ред не се обадил. Чак до деветдесета година, когато се появил отново, за да разкаже, какво и как е ставало там. По онова време положението в Алжир било тежко – партизански набези, жестокости и от двете страни. Местели частта му на различни места, винаги били готови да влязат в бой. Пак тогава, в един сравнително спокоен град, им прожектирали два филма на Куросава – Рашомон и Седемте самураи. Толкова се впечатлил Иван от самураите на Куросава, че все за това говорел и започнали да го наричат Самурая. Така си и останал до края на службата. Че и след това. През април 1959 били в Тиарет и очаквали войната да свърши. Повечето френски заселници се били върнали в родината си,а тези, които останали, били все със смесена кръв. Легионерите патрулирали по тройки из града, за да предотвратяват сблъсъци между ‘патриотите’ и ‘предателите’, както алжирците наричали профренски настроените си сънародници. В една такава нощ, патрулът, в който бил и Иван, попаднал на ужасяваща сцена – къща, явно на заелници - в пламъци, по двора се валяли трупове. Иззад ъгъла, в малка тъмна уличка, се чул приглушен писък и Самураят се запътил натам. На земята лежало тяло. Навел се да го разгледа и тогава силен удар в тила го проснал в безсъзнание. Свестил се след два дни в лазарета. Жив, но сляп. Напълно. Полежал две-три седмици. Другари от частта му разказали, че тялото, което намерил, било на млада жена – дъщеря на арабин и французойка. Изнасилена, с лека рана от нож, но – жива. А след няколко дни и самата тя дошла да го потърси. Жана. И останала в лазарета. Спяла на едно столче до леглото му, сменяла превръзките, държала го за ръката и тихо му говорела. Само допир и глас. Помагала му да направи първите си несигурни крачки на слепец. Отказвала да си тръгне. Изписали го и, вече поукрепнал, с медал и нелоша парична награда, трябвало да се върне във Франция. А Жана намерила начин да замине с него. Защо е направила това – от благодарност или друго, не се разбрало. Тя настоявала, той не възразил. Обратно в Марсилия, те наели малка квартира. С пенсията, отпусната от правителството и това, което тя изкарвала в една фабрика успявали да се справят и дори да заделят малко пари. Несгодите сближават, а тях ги свързвала и онази нощ в Тиарет. Всеки от тях изпитвал благодарност към другия.Обикнали се. С тиха, ненатрапчива любов.

Иван малко е разказвал за всички тези години. Не им било лесно, но нали били заедно, не се плашели от бъдещето. По едно време дори решили да си имат дете, но така и не се получило. Не били много радостите им – бавни разходки по улиците, радиото и книгите. Всяка вечер Жана му четяла на глас, атой я държал за ръката и благодарял на бога.И така почти трийсет години живели тези две окаяни души, вкопчени една в друга. През осемдесет и осма Жана се разболяла от рак на белите дробове и след няколко месеца починала. Иван се преместил в приют за ветерани, където дочакал събитията от осемдесет и девета. А на другата година решил да се върне в България, в Твърдица.

Хората го приели с учудване и лек присмех, така характерен за твърдичани. Но и с разбиране. Завели го на гроба на Денка. Останал там дълго, коленичил в пръстта. Върнал се в гарда сам – още помнел пътя. Оказало се, че бащината му къща, макар и почти съборетина, е годна за живеене, та със спестените пари и помощта на добри съседи я постегнал и се настанил. Домакинството му било много скромно, а и комшийките го преглеждали редовно – коя го изпере, коя нещо сготви и донесе.

Всяка сутрин Самураят от Марсилия, както тук го наричат, излиза на двора, отива при кръстовете, прокарва ръка по тях, връша се и сяда на широкото каменно стъпало пред къщата. И седи там – вгледан в нещо с невиждащите си очи. Гледа кръстовете. Единият – за Денка, която не го прежалила и си отишла толкова млада. От обич. Другият – за Жана,която не го оставила през всичките му трудни години на слепец. От обич.