Вече никъде не е безопасно… Локите нападнаха преди година, завладяха земите на феите и избиха магичния народ. Земите, някога населявани от елфи, феи и духове пустеят. Вековните дървета сега са отсечени. Там, където някога се издигаха великолепните ни покрити с лунен прах дворци, днес лежи само спомена за някогашно великолепие и хармония.
Нашият свят вече не съществува, блясъка на миналото е далече, а дали ще си го върнем, никой не знае.
Легендата разказва, че локите и феите някога живели заедно. Смелите, предвидливи и умни локи, мъдрите, миролюбиви, прекрасни феи били в основите на елфския род. Ала елфите, надарени с всички качества на тази земя започнали да виждат и злото в уж добре познатите приятели и съюзници. Случило се по врем е на управлението на цар Калмасанатан, импулсивен и жертвоготовен, той унижил жестоко Дунхам, предводител и представител на умножилите се тогава локи, по време на Пролетните танци. Обиден и разярен, Дунхам проклел светлината и първи от хората си се зарекъл на мрак. Оттогава враждата между светлината и мрака се превърнала във вражда между трите велики народа. От време на време някоя фея се преминавала от другата страна, за да се превърне в едно от най-грозните и свирепи същества бродещи по земята – дракон. Но допреди година ние познавахме локите само като зло, умиращо от самата си лошотия накъде далеч на запад.
Но те победиха. Мъдросттта ни не бе достатъчна за да предвидим идващия погром. Бихме се смило, много загинаха бранейки доброто, но повечето бяха убити. Жестоко посякоха баща ми и сестра ми. Кога ще се върнат времената на Дорус, времената на велик възход и щастие? Кога ще можем с почести да погребем братята си паднали в битките? Кога слънцето отново ще се възкачи на чист небосклон? Кога ще паднат локите, нашите омразни врагове? Сега само тъгата ни прави компания, когато вечер склоним глави и тихо легнем в лепкавата от кален дъжд пепел, притихнали в страх, че може да ни открият. А някога … Някога живеехме сред красота и омая, сред пролетните пръски на щастието, сред тихите свирукания на фантазни птици. Някога живеехме в Вотар, градът на градовете, там където нямаше памет, но нямаше и забрава.
Сега от народът ми останахме само ние, 10 изгубени души, без място на света. И все пак слънцето блести зад облаците страх и някой ден злото ще се вдигне. Но докато дойде този ден ние просто бягаме, от място на място, от единия до другия край на обречената ни земя. И някой ден отново ще съм начело на Вотар. А дотогава, дотогава ни остава само да бягаме...