автор: phifo

Отглеждам в мислите си
обетована земя,
в която някога ще дойдеш.
Строя ти крепости.
И населявам с извори и птици
безлюдните пространства
на тъгата.
В шума на нощния ни град
заглъхват сънните квартали
и улици – пресъхнали реки
с неони, тлеещи във локвите.
Площадите –
дъна на бившите морета ще преминем.
И сенките на късните градини
петна по дрехите ни
няма да оставят.
А утре делникът ще оцелява
с вика на късен влак.
Отново ще ни има
след нощите, след стръмните разломи.
Пътуваме през личните пустини.

В онази обетована земя
ме чакай.