На Мария-Деси
какво си...
свързващото двата свята
и леко като дъх на пеперуда
в праатома на вечността
заплиташ нишката,
придържаща живота...
не си ли музиката
в същността на изгрева
или си име непознато никому
щом утрото улавя песента ти
оставена по росните му капки
и никога не стига до послание
от трелите на вечерта...
...
къде си...
в най - смалената безкрайност ли,
невидимо от живите понятие...
пулсиращия извор на сърцата ни,
праха им, и страха
и сетивата ли...
защо до мен не спира мисълта ти
с безмислието тихо на умората
как вакуума е роден
и гасне
за да остане дъх един
след хората...
като фитилче... вече догоряло,
в басейнчето от восъчни небета,
или мъглата,
нежно преваляла
през отворчето
на моминска флейта
...
очите ми раздират върховете
и слизат в семената на земята,
покълват в ароматите на цвете,
вибрират по ръба на красотата ти...
лелеят недокосвано доверие
по залива зелен на ветровете
пусни ме
в нереалното преддверие
на границата
между световете ти