автор: jynx

Гледам го тоя Нoрвежец и просто отвътре ми иде да му млатна един.
Нещо ме спира обаче, сякаш някаква неопределена сила се разлива вътре в мен и ме успокоява. Слушам му мотлявенето с половин ухо а с другите едно и половина слушам в себе си.

Сега като се замисля добре се завъртяха нещата. Всичко започна с няколко леки сбивания след дългия ден в офиса колкото да разпусна. В началото дори не налитах на мъже, биех се само с отворени тийнейджърки и агресивни алкохолички. Оказа се че ме бива. Подценявам се, оказа се че съм шибан талант! Когато правиш нещо толкова добре средно положение няма. Или го ненавиждаш в червата, или ти става страст и те изгаря отвътре. При мен някак естествено се получи второто. Важно е да имаш очите да познаеш една мечта когато се е сбъднала, дори да е с крещящи от болка бъбреци и разклатени предни зъби. Станах един вид градска забележителност. Още с влизането ми в някоя кръчма размити и нетърпеливи физиономии започваха да изскачат като мръсни пуканки през вратата и чакаха настървено някой да дойде да ме попита колко е часа. Или не дай си боже, да ми предложи питие. Мисля че веднъж дори теглиха чоп помежду си за тая роля. Както и да е, хората които трябваше ме забелязаха и ми предложиха да правя същото каквото правех всяка вечер, но срещу страшно много пари. Естествено че се съгласих.

Момчето наистина го бива да те разсейва, Рака ме предупреди но аз съм тъпа че се мислех за имунизирана срещу такива мушмороци. Пия вече трети или четвърти смрадлив коктейл в някаква дупка където ме заведе и ми е пределно ясно че картина няма. Чувствам се уязвима, бесовете са отдавна готови и вият но вместо да опищяват цялата къщичка затворена в главата ми както обикновенно, сега звучат глухо, като че ли са затворени в някаква далечна стая. Реших че ако искам да свърша работата трябва да го почвам веднага, без дори да губя време да го изкарвам навън. Твърде късно. Ръката ми се засилва от рамото, стрелва се към лицето му и се сблъсква с непреодолима преграда. Преградата е възможно най-идиотската, непорочна и искренна усмивка която изпълзява в миг и залепва върху мутрата му като щит. Усмивка, която не търси. Която не пита и която не изисква. Усмивка ела-ме-ритни, ако мога така да го обърна, покана която иначе не бих отказала. Нещо ми подсказва че тоя път само ще си счупя крака. Една част от мен крещи разярена и иска да го убие на място, а другата иска да го хване за яката и да го заведе на бира в Борисовата градина.

Точно тогава, сякаш за да се подиграе на слабоста ми изтърсва тая работа че картина всъщност има. Просто мутресата която я е поръчала няма да я види никога, казва. На думата никога, очите му стават стоманено сиви и щита на лицето му се пропуква. Добре че съм си бързак, улових момента като прегладняло змийче и нападнах. Той се превърна в прилеп и излетя нагоре. Седнах. Огледах лицата на останалите посетители но по тях не прочетох нищо. Прилепът кацна на стола си и се трансформира в Норвежец. Щита отново беше непокътнат и цял. После започна пак да говори. Да ме убиеш не мога да си спомня и дума от това което каза. Проклета гад...

Върнах се още по-назад в себе си, сетих се за оная колежка от офиса която ненавиждах по цели нощи вместо да спя. Слаба, страхлива и злобна беше, но показваше само последното. С повечето страхливци е така. Със сигурност изигра важна роля за моята собствена трансформация. Правеше живота ми черен заради всяка пропусната запетая в докладите, за всяка минута закъснение ме караше да отработвам по двайсет. Един ден се самоуби. Внезапно и тихо, вместо да заключи офиса и да се прибере у дома, тя се покачила на един стол, отвъртяла неоновата лампа, счупила я в бюрото и забила острия край в гърлото си. Стана ми някак близка тогава, прииска ми се да бяхме поговорили поне веднъж за нещо странично, за нещо истинско, да видя жената под тая маска на цербер. Същата сутрин която я намерихме, разбрах че противно на твърдението на Джагър, времето не е на наша страна. Времето е една дърта и хлъзгава кучка, чиято единствена цел е да ти затвори очите. Божичко, дали не се разгневих тогава.

На нашата маса вече са седнали много други хора и не само. Всички са предвидливо снабдени със същите норвежки щитове. Не без горчивина го питам дали ги е патентовал но той явно не разбира какво имам предвид. Пияна съм. Не свърших никаква работа и със сигурност ще си имам проблеми. Отвътре обаче ми е леко, бесовете сякаш са се свили на кълбо и спят. За първи път от месеци насам не изпитвам желание да пребия някой. Пускам водата в тоалетната и отивам да си измия ръцете. Когато приключвам погледа ми случайно попада върху огледалото и ченето ми увисва. Господи, това не е щит, това е скапана заразна болест!