автор: hristam

Беше му трудно да повярва, че жена като тази е избрала да бъде част точно от неговия живот. Бяха заедно вече няколко месеца и от първия път, когато я усети в сърцето си, не преставаше да се удивлява.
Основният въпрос, разбира се, беше как изобщо се случи това между тях. Не познаваше по-незабележим и безцветен човек от себе си. От край време беше недоверчив и мнителен, хората го изнервяха, а жените - направо стресираха, когато се случеше да общува с тях. За това след два-три вяли опита за връзка в незряла възраст реши, че тая работа със секса е силно преувеличена, и определено не е за него. По-късно се случи да има симпатични, изцяло приятелски отношения с една колежка, но когато усети у нея желание за нещо повече се дистанцира рязко и категорично.
С годините това се задълбочи дотам, че непоносимостта му към жените растеше правопропорционално с атрактивната им външност. Колкото по-хубава беше една жена, толкова по-малко имаше желание да бъде в нейната компания. А тази жена определено бе една от най-красивите, които изобщо бе виждал. Ето защо всичко относно романтичната обвързаност, сполетяла го така ненадейно, бе объркващо и странно за него.
Вярно, че от първия миг, в който я зърна усети, че в нея има нещо различно. До такава степен, че май в началото дори не обърна внимание на външността й. Придружаваше негов колега на едно от задължителните фирмени събирания.
За първи път му се случваше да разговаря така свободно и приятно с непознат, а това, че беше красива жена добавяше още една огромна въпросителна към този факт. Въпреки това и през ум не му мина мисълта за повторна среща с нея. Просто остана с едно изключително вълнуващо усещане след тази вечер, което остави особен отпечатък върху всичко, с което се захващаше. С други думи - постави началото на първото му истинско влюбване, без самият той да подозира за това.
Тя го потърси след няколко дни. Дойде уж по работа, а остана целият следобед. Работният му ден приключи преди да са успели да си кажат всичко, за това тя предложи да продължат в близкото заведение. Когато се прибра след като я изпрати беше почти полунощ, и точно в този момент си даде сметка, че нищо не би го ощастливило повече от една повторна среща с нея.
Така се започна. За първи път се оказа инициатор на нещо, което старателно бе избягвал години наред. Но тя наистина бе удивителна жена. Винаги бе на неговата вълна, улавяше безпогрешно настроенията му, на моменти имаше странното усещане, че чете мислите му...Някак успяваше да предвиди какво би му подействало най-добре в момента още преди самият той да го осъзнае.
Влезе толкова дълбоко под кожата му, че я прие като част от себе си, без която вече не можеше да си представи как би могъл да съществува.
Тя не говореше много. Нито веднъж не му зададе обичайните женски въпроси. Когато нещо го измъчваше обаче го насърчаваше да обсъдят проблема и винаги му даваше разумни съвети. Странно или не, именно благодарение на нейната прозорливост осъзна коварните ходове на колега, който целеше да подрони авторитета му. Пак благодарение на нейните съвети успя да предотврати неприятна конфронтация с прекия си началник и да защити достойно интересите си пред цялото ръководство.
Ако не повдигаше открито пред нея въпроса за тези нейни специфични способности, то бе най-вече от страх. По начало си беше плах и нерешителен, боеше се от всичко ново и непознато, и дори не смееше сам на себе си да признае колко необичайно е това нейно прозрение.
Тя сама заговори за това една вечер, явно уловила нарастващата му тревога.
- Трябваше отдавна да ти кажа. А и това не може да остане скрито дълго, нали? - усмихна се, а той притеснено преглътна въпроса си. Ужасно му се искаше този разговор да не започва. Тя обаче го успокои с едно докосване, и продължи - Имам ясновидски способности.
Той я изгледа смаяно и чак тогава усети, че е забравил да диша.
- Не е нещо, което искам да афиширам - продължи спокойно тя, сякаш ставаше дума за лек здравословен дискомфорт. - Нямам намерение да се превръщам в местната врачка и да припечелвам от това. А и не знам дали бих се справила, честно казано. Понякога си мисля, че просто става дума за по-силно развита интуиция...или за по-силно енергийно поле. Факт е, че живея с това откак се помня, и...пак заради тази интуиция...зная, че не бива да го превръщам в начин за прехрана.
Тя замълча и го погледна малко смутено.
- Не искам това да те притеснява или плаши по никакъв начин. Приеми го като една моя...полезна странност. Така както някои хора имат различен цвят на очите, или някакъв особен белег по рождение - погали ръката му, а усмивката й погали цялото му същество - Признай, че винаги съм ти била полезна.
Полезна...
- Ще ми трябва малко време, за да...го осъзная - той премигна, сякаш се опитваше да се събуди. После допълни някак смутено - Подозирах го, но...никога не съм вярвал в тези неща.
Тя вдигна рамене небрежно.
- Ами...
- Почакай! Това означава ли, че можеш да предвидиш какво ще се случи с нас?
- Мисля, че да. Когато му дойде времето.
- Какво означава "Когато му дойде времето"?
- Означава, че не зависи от мен. Казах ти вече - не мисля, че мога да контролирам това, което виждам по този начин.
- Когато се случи да го видиш ще ми кажеш, нали? - попита напрегнато.
Тя се разсмя.
- Хайде, стига! Държиш се, сякаш очакваш да настъпи краят на света! - увисна на шията му, а в очите й се пукаха малки мехурчета смях като балончета в чаша шампанско. После изведнъж стана сериозна. - Всичко ще бъде наред. Ще видиш.
След този разговор нещо в него се пречупи. Преди се изумяваше от факта, че изключителна жена като нея го намира за подходящ партньор и се страхуваше, че може да я изгуби. Сега към това се прибавиха нови страхове. Боеше се, че това, което тя може да види за тяхното бъдеще, ще я разочарова и това ще бъде краят на връзката им. Боеше се, че ще се окаже недостоен за жена като нея, боеше се, че няма опита на повечето мъже на неговата възраст, боеше се, боеше се, боеше се...
Една вечер тя го посрещна в особено настроение. Странно или не, той имаше чувството, че е прихванал малко от нейните ясновидски способности и успява да предусеща нейните настроения и мисли. Не можеше да си обясни това с простичкия факт, че е влюбен, защото твърде малко знаеше за любовта и нейните проявления.
Освен, че се бе погрижила особено старателно за външността си, бе приготвила и специална вечеря, което го накара да се чуди какъв ли е повода. Във всеки случай ясно беше, че не пропуска някаква важна дата - тя изглеждаше по-лъчезарна и спокойна от всякога. За това просто се наслади на прекрасната вечеря и я остави сама да разкрие причината.
Тя вдигна чаша тъмно вино за наздравица и докато отпиваше в светлината на свещите той си помисли, че прилича на светица. Толкова беше хубава, че чак изглеждаше нереална.
- Изглеждаш щастлива - хвана ръката й и нежно целуна пръстите й.
- Щастлива съм - тя погали неговата ръка и се усмихна някак замечтано. - Тази вечер видях.
Той я погледна объркано. Очите му още се смееха, но въздухът в гърдите му натежа като камък, за това не можа да проговори.
Тя се отпусна назад на стола, лицето й като че ли се вкамени, само устните се движеха, докато говореше. Сякаш четеше някакъв абсурден сценарий:
- Ще се случи след две години - ще пожелаеш друга жена. Ще я имаш и това ще разбие сърцето ми. Няма да мога да ти простя. Ще се разделим, но ти няма да преживееш това. Ден по-късно ще сложиш край на живота си.
Той пое дълбоко дъх, покри лицето си с ръце, сякаш плачеше, но малко по-късно под пръстите му бликна неудържим смях.
- Това е някаква шега...нали? Аз да ти изневеря?
Лицето й бе все така неподвижно като маска. Определено нямаше вид на човек, който се шегува. Той усети как онзи стар негов познайник - страха, го сграбчва жестоко и грубо мачка вътрешностите му. Хвърли се към нея и я разтърси в желанието си да разбие тази нейна плашеща статичност.
- Кажи ми, кажи ми, че това не е истина...Това не може да бъде истина!
Видя как тя изплува от дълбините на особеното състояние, в което бе изпаднала, очите й станаха ясни, бистри и се усмихваха.
- Не се тревожи, любов моя - шепота й го обгърна като топла прегръдка, в която потъваше все по-дълбоко. - Направих каквото трябва. Няма да позволя да страдаш.
Тя му подаде чашата и той отпи механично. Сега усети, че вкусът на виното е малко особен, нагарчаше, езика му беше почти изтръпнал, дишането го затрудняваше, причиняваше му болка...болеше...болеше...Силите бързо го напускаха и не успя да я попита. Но когато я погледна прочете отговора в очите й.