автор: thebigplucky

Дотук – като останалите – живот, по никакъв начин странен;
каквото беше писано – стана -
не съвсем като тях, но...
различни бяха началата, различни – краищата.
Твърде рано написах белия си роман;
черният – в шкафа – още трупа страници.
И неусетно ме обгръща едно странно мъгляво сияние.
Познавам го – самотата е –
твърде дълго се изплъзвах от прегръдката и хладна,
а твърде късо бе разстоянието между нас.
Сега, когато нямам сили да и избягам,
някак странно се заобичахме май.
Смълчани си пием ракията пред красивите залези,
разсъждаваме на глас – какво ли би станало
ако бяхме направили всичко по по-друг начин
или по друг път поели крачките ни?!...

Тя знае всичко за романа ми.
Наднича на кафето през аромата,
подсказва ми за несторено и забравено;
връща ми очи и лица,
помага ми да претегля вината си;
изцежда капката мъдрост след всяка изгубена кауза
и след всеки достигнал ме камък.

Бих оставил всичко и бих се запилял нанякъде -
тя по-добре от мен знае – и кое, и как да е.
Но без нея – какво ще ми остане -
само празните вечери, късните случвания, тревожните очаквания?!
И на кого после ще ги разказвам? Или ми дойде вече ред, да мълча...
И кой ще ме примирява със ставащото? Или от самосебе си ще стане...

Нека е с мен – само тя няма какво да ми ограби.
Свикнах и. Още една липса – какво би ми дала?!
А и някой трябва да ме изпрати,
когато е късно за всичко останало -
на кого бих могъл да призная животът си, по никакъв начин странен.
Пред кого друг бих могъл да се покая...