автор: ivliter

Жълтото в позлатените от есента върхове на кава­ците сияе тази сутрин. И синьото небе, в което се къ­пят, е ведро и спокойно. Октомври днес събира багажа си и заминава, но си мисля, че тръгва доволен, без тъ­га, дори усмихнат.
И като гледам усмивката му се пи­там, коя усмивка е най-красивата сега: тази на изгрява­щото отпочинало слънце; на облечените в пъстри дрехи листа, танцуващи в небесната бистрота карнавалния си празник; на есента, пробягала с тихи стъпки през смълчаните дъбрави; на бистрата река, преглътнала бялата капка на изгрева; на ливадата, погалена от дланите на вятъра, съшил на ревера си птичата песен и погледа на разцъфнал кърпикожух; на планината, загледана в мечтателния полет на облаците или на детето, яхнало но­вия си велосипед; на влюбения, завръщащ се от среща­та с любимата; на работника, получил допълнително въз­награждение; на чиновника, получил повишение или на излекувания старец?
Колкото и да се питам, няма да мога да си отгово­ря.
Навярно най-хубава е усмивката, в която се прели­ват всички малки усмивки на съизмеримите неща, в голямата, несъизмерима с нищо топла усмивка на жи­вота.