автор: jelyaznovski

част V

Не се случи слънчев ден. Валеше студен дъжд. Наметалото на Горослав пазеше и коня, но Зъбан стана вир вода. Излезе и вятър.
Около обяд навлязоха в стръмна клисура, вятърът се усили, а по каменните склонове дъждът се стичаше на кални потоци. Дъното на клисурата стана лепливо и хлъзгаво. Белин трудно следваше пътеката и Горослав слезе, поведе го за юздата, като опипваше с крак всяко камъче. И тримата вече бяха мокри до кости. Момчето усети как студът го пронизва, видя как треперят другарите му и ускори хода.
И добре, че го направи, защото в мига, в който увеличи скоростта, на мястото, което напусна, се изсипа каменна река. Горослав издърпа коня под една надвиснала скала, Зъбан се сви в краката му. А край тях, до тях, връз тях беше истински ад. Каменни водопади изпълваха клисурата, препречваха тясната пътека. Горослав вдигна щита над главите на групата, огромни отломъци скала забарабаниха върху метала. Едно парче черен гранит се отдели от пороя, скочи под щита и удари гърдите на момчето. Не го рани, ризницата устоя, но саксията се счупи. Дъждът зашиба пръста, заизмива коренчетата на цветето. Горослав се уплаши, закри го с ръце. Напразно. Инстинктивно свали шлема, сложи вътре счупената саксия. И изведнъж скалният порой спря.
Някой, който искаше да ги унищожи, беше решил, че вече го е сторил. Или че смъртоносните възможности на клисурата са изчерпани и битката ще продължи на друго място и по друго време.
Горослав огледа пътеката. От нея не бе останало нищо. Каменна стена я заграждаше и отпред, и отзад. Той натисна преградите с рамо. Колкото и да беше силен, скалните купове оставаха непреодолими. Бяха затрупани на дъното на планината, очакваше ги гладна смърт. Горослав се натъжи, не беше си представял края като позорен каменен плен. Седна на щита и се замисли. Белин изпръхтя над главата му, изцвили.
- И ти ли се натъжи, Белине? – каза с мъка момчето.
Но Белин не изглеждаше тъжен и уплашен. Ровеше с копита, процвилваше, сякаш искаше да съобщи нещо важно.
- Да не би да искаш да кажеш, че ще ни пренесеш през камънака? – досети се Горослав.
Конят утвърдително заклати глава.
- Добре, да опитаме тогава…
Горослав яхна коня, взе кучето на седлото. И о, чудо, Белин прелетя над каменните огради, прелетя леко и красиво като птица.
- Благодаря, Белине, брате мой! – каза с обич момчето и погали коня по лебедовата шия.
Клисурата свърши, след първия завой пътеката се разшири и ги изведе в шарена гора. Виждаха се признаци на човешко присъствие и не след дълго срещнаха първите дървари. Хората ги упътиха, казаха им, че гората не е голяма и в края й ще видят града, който властва над плодната долина.
Така и стана. Гората оредя, пътеката се разшири и изведнъж пред очите им се ширна зеленото пространство на равнина. Но не това изненада Горослав и другарите му. На широката поляна в края на гората ги чакаше огромно множество. Бяха хората от града. Мълвата за приключенията на Горослав, за победите му над злите сили го беше изпреварила по неведоми пътища. Славата го чакаше.
Горослав слезе от коня, хиляди ръце го здрависваха, галеха коня и кучето му. Хората плачеха от радост. Градските първенци го наметнаха със златовезана мантия – знак, че признават заслугите му пред града и са готови да му служат вярно и предано. Донесоха нещо като трон, накараха го да седне, наляха му чаша вино, за да си почине и освежи. После кметът на града произнесе дълга реч. От нея Горослав разбра, че градът от стотици години воюва с вълците от тъмната гора, но винаги е устоявал благодарение на храбростта и единството на жителите си. Само допреди дни градът бил под обсада от вълчите дружини седем дълги месеци. Гладът и болестите започнали да вземат многобройни жертви и когато жителите, вече отчаяни, решили да се предадат, обсадата изведнъж се вдигнала. Разбрали, че основните сили на вълчата армия са претърпели поражение и макар да не знаели къде е станало това и кой е техният благодетел, отправили молитви на благодарност за спасението си. А предния ден от планината слезли отшелници и разказали историята на момчето и неговата малка дружина. Ето затова признателните граждани ги посрещат толкова тържествено.
Какво можеше да стори Горослав. Горещо благодари за посрещането, поклони се доземи на гражданите. А те понесоха на ръце импровизирания трон и с песни и радостни възгласи влязоха в града.
На централния площад шествието спря. Поставиха трона на възвишението в средата на площада и поискаха Горослав да благослови града и да поеме неговата защита. Момчето вдигна ръка за клетва и о, ужас, изпусна шлема с бялото цвете. Шлемът падна с острия си връх върху земята и здраво се заби в нея. Нито Горослав, нито който и да е можа да го извади.
- Знамение, знамение! – зашумя тълпата.- Цветоград, Цветоград – това е името на нашето селище.
Настаниха Горослав в най-големия и най-богатия дворец. Отначало той се притесняваше за бялото цвете, после се успокои, защото вярваше във вълшебната сила на шлема, който съглежда опасностите от всички страни.
Така бялото цвете остана в средата на централния градски площад. И очевидно не се чувстваше зле на това място – беше силно и зелено, цъфтеше постоянно и с най- красиви цветове.
Всяка вечер момчето отиваше на площада, галеше с поглед цветето и шепнеше най-нежните думи, които беше намислило през деня. Цветето излъчваше чуден аромат, поклащаше приветливо прекрасната си главица, но си оставаше цвете. Вълшебната дума така и не се оказваше сред думите на момчето.
Минаха месеци и години. Горослав произнесе пред цветето всички думи, които знаеше. Гражданите на Цветоград му носеха всеки ден нови и нови думи. Резултат нямаше. Горослав обяви голяма награда за човека, който ще донесе в града вълшебната дума, която да превърне цветето в девойка. В града заприиждаха мъдреци от далечни земи, мълвяха непознати, тайнствени слова от древни заклинания. Напразно. Но Горослав не се отчайваше. Вярваше в победата на доброто и че той и бялото цвете го носят сред хората.
През един топъл пролетен ден, когато дъждът току-що беше измил плочите на централния площад, пред шлема с бялото цвете спряха старец и старица. Личеше, че идват отдалеч – дрехите им бяха покрити с прах, лицата им бяха посивели от умора. Поседнаха да си поемат дъх.
- Но това е шлемът на Горослав! – изведнъж извика старецът. – Дано не ни известява нещастие…
Заразпитваха минувачите и се упътиха към двореца. Горослав ги прие веднага. И още при първите думи скочи, прегърна ги – беше познал в странниците баща си и майка си.
Имаха толкова много да си разказват... Пръв своята история разказа Горослав. Баща му слушаше с трепет, а майка му плачеше. После той заразпитва родителите си. Разбра, че с възрастта животът им ставал все по-труден и решили да напуснат гората. След победата на Горослав над вълчата войска пътят бил по-безопасен. В селото на платото научили за подвизите на сина си и уморени, но щастливи пристигнали в Цветоград. Горослав жадно попиваше всяка дума. Разпитваше и разпитваше старците, интересуваше го всичко. Как е гората, познатите пътеки, поляните, сечищата и потоците, как е дворът, родната къщица.
- А как е Тополета? – сети се младият мъж за дръвчето, което посади на десетата си годишнина..- Порасна ли, извиси ли се над другите дървета?
Майка му разказа колко красива е станала тополката. И тогава младият мъж се сепна. Точно това име не беше произнесъл пред бялото цвете. Ама разбира се, точно това име… Скочи, затича се към площада.
- Тополета, мила моя, ти ли си? – извика отдалече той.
И изведнъж бялото цвете се превърна в ненагледна девойка и се хвърли в прегръдките му. Заплакаха от щастие.
Новината се разчу, площадът се изпълни с хора. Горослав и Тополета се държаха за ръце и сияеха. Ожениха се още следващата неделя.
Родителите на Горослав бяха на най- голяма почит, нали те бяха донесли вълшебната дума.
Селото на платото изпрати делегация с богати дарове.
А щастието на Горослав и Тополета беше безгранично.
Родиха им се дванадесет деца. Те и техните деца и внуци се сродиха с гражданите. Сега Цветоград е населен с красиви и добри хора – точно такива, с каквито благослови новото племе старата гора.