автор: rainy

Защото бях лакома, обсебвах и шумно раздавах се,
ненаситна и лоша
всичко поисках.
Перфектно умея го явно тъй както преди,
а ти простичко даде ми себе си -
сърцето, душата.
Не ми стигаше,
логично тогава без ресто си заплатих.

Без съвест
с любов те обричах
на виновна търпимост
от собствени мои по избор щети
и накарах МЪЖ,
който знае как се обича,
да стиска орисано челюст
и до кост за мен да боли.

Нечовешко е все пак, наистина
до край безпощадно да липсваш
години затлачени нощи,
вселена от корави, клеясали дни
а ти без дума едничка,
единствена! -
поредно догонвайки себе си
ей така просто да литваш,
макар сигурно знаеш
рана без кръв как кърви...

Обвинявах драстично, изригвах,
до смърт боледувах -
ти ясна представа си имаш
как грозно умира човек, а външно мълчи
и през цялото време ръцете си стисках,
и по детски се молех:
Пази ми го, Боже!
Зарежи мен, нека той да е жив...

О, да! Някога всичко се връща.
Не със лихва, не! - а до фалит,
и когато ти спря да дишаш,
всъщност... не съм ти казвала -
и моят дъх спря във същия миг.

Аз самата нищичко не струвам,
а поисках безвъзмездно кредит
от дяволите, Господ - който и да е!
Каквото имам, го предложих -
тялото, сърцето и душата.
Бях на колене,
умолявах и проклинах
да те върне, мен да вземе.
Само тебе не!

Изпълниха ми въжделимото
и утре се превърна в днес.
Ще си удържа на думата -
аз съм човек старомоден,
дългове нямам към никого
и плащам обещаното в кеш.

С претенциите жалки
дотук съм и спирам -
анекси не желая повече
от живота и съдбата
и за мен не мисли.
Нека просто те има,
иначе... иначе... иначе...
Единствено само бъди.