автор: atima_viva

Не погрознявай, дъжд. Не погрознявай.
Недей се кри зад облачна фасада.
Отдавна посивяла ми напомня,
че сивото е цветното на мрака.
Надолу слез, по стълба от небето,
дори до смях и гръм да ме разтърсиш.
Навярно нещо тук ни е отнето
и затова, когато идваш - бързаш.
По-бързо скачай,
но пристигай -
самата щедрост името ти носи.
Когато се разлееш до сърцето ми,
не трябва да те спирам със въпроси.
Прелива светлина и сила бяла
на извора от дъното високо,
но ти си тук и аз съм оцеляла...
и следвам те,
и ставаш ми посока.
Не погрознявай дъжд. Недей да спираш.
Измивай тишината избуяла.
Ще бъда тук, докато я разстилаш –
парче небе,
откъснато от рая.