автор: krasavitsa

Всякакви не много подредени мисли, но затова пък с оптимистичен край

Много странно ми дойде това заглавие за пътеписа – “Преоткритата Европа”, наложи се някак самичко. Дали защото непрекъснато отвътре ме човърка това, че не мога да намеря нищо в интернет за неизвестния ми унгарски скулптор и се опитвам да направя своя интерпретация на творбата му... Все мисля за тази преоткрита Европа...

Мисля си например че ние, сегашните европейци, сме големи късметлии и нямаме никакво право да се оплакваме от живота си. Тази мисъл се върти из главата ми от известно време насам - ту потъваше, ту изплуваше и накрая се затвърди с голяма увереност. Ще се обоснова.

Не само хората имат съдба – така наричам тези факти от живота, които не зависят от нас и не подлежат на промяна, като например в коя държава ще се родиш, в какво семейство и в кое време. Поколенията също имат своя съдба. Кохортата европейско население, родени около началото на 20 век, е имало много лоша съдба - трябвало е да изживее две световни войни. ТРЯБВАЛО Е. Струва ми се, че не осъзнаваме значението на тези думи. Бащи, съпрузи и синове е трябвало да отидат на фронта, да убиват и да бъдат убивани. Два пъти, с мощни оръжия, каквито светът не е познавал преди. Ние като че ли дори не можем да си представим за какво става дума – милиони убити и осакатени хора, осакатени семейства и лични съдби. А днес войници стават само онези, които искат.
Ако разлистим който и да е сериозен европейски вестник от втората половина на 20 век, непременно ще срещнем някъде призив за запазване на мира. Това е мнението на всички хора преди нас, които са преживели война. Не трябва да го пренебрегваме. Втората половина на миналия век – времето на студената война между двете световни свръхсили, всъщност е потвърдило древната римска поговорка si vis pacem, para bellum – ако искаш мир, готви се за война.

А как след войната са възстановили живота си в териториално малката Европа довчерашните смъртни врагове? Как са сядали на маса за търговски преговори хора, които само преди година са се гледали в очите, насочили оръжия един срещу друг? Как са преодолели трупаната ежедневно в продължение на пет години омраза един към друг, за да започнат съвместния си живот отначало? Явно не са се отдали на самосъжаления, оплаквания и обвинения. Силен дух и отрицание на вчерашното – това им е помогнало. Не е бил единствено американският план Маршал, който само за четири години е налял 13 милиарда щатски долара в Европа за възстановяването й от войната, като при това немалко от тези пари са отишли за икономическо възстановяване на основния враг - Германия. А са можели да ги оставят да се пържат в собствения си сос – за отмъщение. Но не, не са се поддали на сигурно скрито съществуващото желание.
Как е понесъл чувството си за вина пред останалия свят германският народ, който дисциплинирано е изпълнявал решенията на правителството си? Само преди няколко години ми попадна един клип, в който на двайсетина годишен германски младеж се обясняваше защо някъде по света може да се отнесат лошо към него само поради това, че е германец. След повече от половин век! И техните рани са дълбоки и заздравяват бавно...
Тази национална неприязън се предава от поколение на поколение и е много инертна. И ние го знаем от личен опит, нашият народ я поддържа спрямо турците почти век и половина - но не е ли време да се спрем?
Днес преживяваме икономическа криза. Какви са причините за нея няма смисъл да обсъждаме, но всички европейски правителства се борят с нея. Ние, кохортата европейско население, което е подложено на последиците й, сме дълбоко възмутени и се оплакваме от това, че ще трябва да се откажем от някои социални придобивки и да затегнем коланите за известно време. Дали не сме се изнежили прекалено много? Всъщност, не знам някой да не се е оплаквал от времето, в което живее. И ние не правим изключение.
Но си припомням думите на Цицерон, който е казал още преди 20 века, че и най-несправедливият мир е за предпочитане пред най-справедливата война.

Изкуството от втората половина на двадесети век не може да не е белязано от раните на тези войни. Какво би могло да впечатли опустошените от войната чувства на хората? Дори не чувства, а оголени нерви? Какво изкуство би ги развълнувало? Личният свят на всеки се е разпаднал, навсякъде руини... Тогава Теодор Адорно е изрекъл силните думи: "Да се пишат стихове след Аушвиц е варварство". След толкова жестокости и смърт – нежности и романтика? Тогава е настъпило времето на така нареченото “загубено поколение”. Това определение се използва само в литературата, но според мен е валидно и за другите изкуства. Така си обяснявам и постмодернизма – като изкуство на едно съсипано от болка поколение. Но за съжаление е оставено да се превърне в мода, която се поддържа и днес.

Освен тези неща си мисля и че в днешно време глобализацията е неизбежна. Интернет и другите информационни технологии ни глобализират бавно и полека, неусетно и необратимо. Все повече ще знаем за света на другите и другите ще знаят за нашия свят, а това трябва да ни помага да се разбираме по-добре. Важното е да решаваме проблемите си не с оръжие, а с преговори на масата и с взаимни компромиси, както се прави във всяко добро семейство.

Мисля си, че така нареченият евроскептицизъм е всъщност доста страхлива и най-вече мързелива позиция, израз на малодушие и неувереност в себе си. Да клечиш в ъгъла и да се надяваш някой да те забележи не е най-достойното поведение, а още по-малко достойно е да чакаш да те поканят на общата софра, за която не си дал нищо. Никак не ми е сладко да ме поканят от добро възпитание или съжаление, съвсем друго е да ме поканят като равен и търсен партньор.
“Нищо няма да излезе от тази работа, напъвайте се вие, аз съм умен и няма да си хабя усилията напразно” - когато много хора мислят така и не помагат за общото дело, наистина може нищо да не излезе. Но не разбирам що за удоволствие е да потриваш доволно ръце защото нещо, замислено за добро, не е станало. Обаче ако нещото стане – тези скептици изчезват безследно и първи се нареждат на опашката за ползите.
Желанието за незабавна полза е присъща на обреклите се на бедност. Само този, който може да си наложи днешни лишения, може и с търпение и постоянство да постигне големи цели. Рим не е изграден за един ден. Нито пирамидите.

Не мисля че обединявайки се, ще преоткрием Европа за света. Светът я познава и уважава отдавна. По-скоро самите ние трябва да я преоткрием отново – за себе си. И да я заобичаме повече.

***
Опитах се да си представя как бихме живели, след като дългият процес на приближаване и напасване на законодателства, нрави и стандарт на живот в страните от Европейския съюз приключи и е вече зад нас. Не ми отне много време:
- Скъпи, не съм гледала “Севилския бръснар” от дете. Другата събота го дават във Виенската опера, отиваме ли?

Добре звучи, нали?

И тъй като съм вече действен еврооптимист, в момента тренирам пред огледалото ръкопляскане с изискана досада. Главата леко наклонена на една страна, дланите приближени под лек наклон една към друга, пръстите събрани, леко докосване, което не издава звук... ето това е. Някога така се е ръкопляскало в парижката опера. Сега може и да не е точно така, но се надявам скоро да разбера.
Стефан Цвайг е казал:
Нищо от онова, което е било мислено и изразено някога с бистър ум и нравствена чистота, не е било съвсем безполезно.
Нека го докажем.