автор: VECNO

Али ага и Чауш ефенди яздеха спокойно през току-що раззеленилата се гора. Те бяха тръгнали рано от селото и до града щяха да стигнат без да уморяват конете.
На десетина метра зад тях яздеха двете заптиета, на достатъчно разстояние, за да не чуват разговорите си едни други. Но мислите на всички бяха заети с опожарените къщи и разграбените домове на българите от близкото село предния ден. Али ага и Чауш ефенди, и двамата мъже в разцвета на зрялата си младост, говореха тихо и спокойно, но зад думите на това привидно спокойствие, някой жест или поглед издаваха вътрешна тревога, която никой не би могъл да скрие от другия.
- Трудно, смутно време е, Али ага - каза Чауш ефенди след кратко мълчание - Светът се променя и не можем да бъдем сигурни за утре. Гяурите вече не са така покорни. И голтаците говорят за Дядо Иван... Главите им падат като зелки и пак се бунтуват...
Той замълча и двамата с Али ага се заслушаха в пролетното радостно цвърчене на птичките и в тихото шумолене на гората.
- Странен народ... як, жилав... - проговори като на себе си Али ага.
Гората понесе думите му над дървесата и ги изпрати високо във въздуха към разискреното слънце. Те вървяха така още около половин час, оставяйки конете да се спират отвреме навреме, да откъснат по някое стръкче от свежата тревица край неравния горски път. Мълчаха, всеки отнесен от своите грижи.
Бяха стигнали в най-гъстата част на гората, където дърветата някъде се преплитаха едно с друго или съединяваха короните си, а на места храсталаците образуваха големи, непроходими пространства от тръни, клони и листа. Лек, топъл ветрец се промъкваше през листата и запяваше някаква своя, измислена песничка. В един миг двамата турци инстинктивно спряха конете си и се огледаха, като че ли и двамата се питаха едно и също:"Чуваш ли?". Стори им се, че чуват детски плач. Заптиетата също спряха конете и се ослушаха. Наоколо не се виждаше нищо - само зеленото очакване на гората. След секунди пак се чу звук, който подсказваше, че е плач на мъничко дете, може би бебе. Али ага и Чауш ефенди смушкаха конете и минаха няколко метра. Плачът се чу по-ясно. Ако наистина плачеше дете, трябваше да е някъде наблизо. Турците слязоха от конете и предпазливо се заоглеждаха, оръжието им беше готово да ги защити в случай на нужда. Али ага се вгледа в крайпътните храсти. Между зеленината му се мярна нещо шарено. Направи крачка към него и вече всички чуха ясно прегракналия от плач детски гласец. Разтвориха плътната завеса на храсталака. Върху шарена черга, сгъната на няколко ката и постлана върху влажната земя лежеше дете, не по-голямо от десет-единайсет месеца - добре облечено и увито. По дрешките му личеше, че е гяурче, както го определи едното от заптиетата. Да, детето беше наистина българче. В първия момент турците се смутиха. Що щеше тук това дете, сам-самичко в гората? Али ага даде знак на останалите да огледат наоколо. Но освен това малко невинно изоставено създание, плачещо безпомощно, нямаше никого другиго. Едното от заптиетата сложи несъзнателно ръка на сабята си.
- Гяурче е – рече Чауш ефенди не защото някой се съмняваше в това, а по-скоро да разчупи настаналото тягостно мълчание. – Остави го, Али! Да вървим, че път и работа ни чака.
Заптиетата се качиха на конете. Но Али ага стоеше надвесен над детето, а то продължаваше да плаче – хрипкаво и толкова безпомощно, че гласчето му прониза турчина като с острие. Той се наведе и внимателно го пое на ръце. Останалите турци го гледаха с учудването на фанатици, които за нищо на света не биха се докоснали до друговерец и с ужаса на служители на Негово Величество Султана, които биха могли да загубят работата, а и главите си заради такова нещо... А в прегръдката на Али ага се гушеше само едно същество, непознаващо още безумието на жестокия свят, в който бе попаднало по силата на обстоятелствата... Али ага стоеше като хипнотизиран и стискаше в обятията си малкото неутешимо създание. В съзнанието му като живи се върнаха най-важните случки в живота му – видя жена си в красивите сватбени одежди, преминаха годините им на спокоен, но болезнено празен живот на бездетство...
... След половин час време едното от заптиетата вече наближаваше гиздавата двукатова къща на Али ага. Потропа на портата. След малко се показа жената на Али ага, в скъпи копринени дрехи. От хубавото и лице се виждаха само очите, останалото бе скрито от фереджето. Заптието подаде детето на жената и тихичко заговори нещо. Тя кимаше, а в големите кафяви очи играеха пламъчета на почуда, страх, вълнение, съпротива и може би ярост...
Същия ден късно следобед когато Али ага се прибра вкъщи, детето се бе успокоило и заспало, бяха го нахранили (по неговата воля), но все още си беше с дрешките както той го беше намерил в гората. До късно през нощта в дома му горяха свещи и от отворения прозорец излитаха мъжки и женски думи – ту плахи и копнеещи, ту силни и гневни...
Рано на другата сутрин Али ага носеше гяурското момиченце към българската църква в другия край на града, чийто покрив почти не се виждаше от короните на дърветата. Появата му изплаши свещеника, но турчинът поздрави и влезе...
- Значи изоставено, казваш, Али ага? – попита отново божият служител като чу разказа – Кой ли ще го е оставил?! На коя ли майка се е откъснало от сърцето...
Новината за детето се разчу бързо между българите. След неделната служба момиченцето отиде в своя нов дом. То не знаеше, не разбираше, само черните му очички горяха като въгленчета... Старият ерген и майка му, които осиновиха детето, се грижеха за него с цялата обич на хора, дълго търсили и намерили най-сетне смисъла на своето самотно битие... То растеше и никога може би нямаше да научи тази история, ако един ден, след почти година, не дойдоха свещеникът, една млада жена и един мъж. По лицата на двамата бе изписана тревога, стеснение и очакване, примесено с надежда. В градината между нацъфтелите цветя те говориха дълго. Стопанката държеше на ръце момиченцето, което бе пораснало и не приличаше на бебето, намерено в гората от Али ага. Гостенката говореше задъхано, като от време на време изтриваше с длани очите си или спираше, за да преглътне сълзите, вкаменили гърлото и. Мъжът до нея не откъсваше очи от детето.
- ...Бяхме много хора, сигурно повече от петдесет – хълцаше жената – много...и все жени, старци и деца... мъжете щяха да дойдат по-после, останаха след нас, накараха ни да тръгнем ние... Навсякъде имаше турци... Моята Станка беше най-малката... – тя изтри пак очите си – плачеше непрекъснато, не можах да я укротя... Криехме се в гората, а тя плачеше, щяха да ни намерят по нея... аз не исках... – думите се удавиха в риданията – Те ме накараха, сгълчаха ме, аз не...(жената закри с ръце лицето си)...След три дни си отидоха турците... Търсих я из цялата гора, в съседните села...нищо...една година... От съседното село чули, че в църквата тука има оставено дете, моето е...
Старата жена гледаше с невиждащи очи в пространствовто пред себе си и стискаше детето в прегръдките си.
- А как ще докажеш, че е тя? – пророни най-сетне.
Младата гостенка трепна: миг на надежда! На очакване! Значи не е всичко изгубено, само няколко думи, все още, все още...
- Обичките... златни обички, зашила ги бях в подгъва на елечето... ако го пазиш...
Сега само Бог можеше да и бъде на помощ, само ти, Господи, и ако ти се отречеш в този час, в този миг... не, не! Моля те, сега не се отричай от мен...
Тишината натежа над веселото дворче...
Старата жена излезе от къщата бавно, краката и се тътреха едва по каменните плочи. Ръцете и стискаха малко вързопче. С треперещи ръце двете жени разгънаха бебешкото елече, младата бързо заразпаря дрешката... Нещо жълто-златно проблесна в ръката и... Блясъкът му се отрази в очите на другите. Свещеникът се прекръсти и промърмори нещо... молитва или благослов...
Момиченцето не проумяваше защо тази жена го притиска толкова силно...
Знаех си, че те има, Боже, знаех си...