автор: jelyaznovski

ІІ част

Горослав яздеше по широката пътека, знаеше всяка полянка, всеки гъсталак,
Белин беше силен, пътят му доставяше удоволствие, а слънцето все още очертаваше сенките с ясни контури. И всичко беше красиво и добро, меко разпръскваше тъгата по родния дом. До момента, в който Горослав съгледа глутницата. Не беше голяма- 5-6 млади чакали, бързи и гъвкави. Момчето не се страхуваше от чакалите. Познаваше ги от многобройните им срещи, знаеше, че са слаби за неговия ръст и сила. Но този път животните бяха различни – гърдите им бяха покрити с брони, а на челата им бяха закрепени стоманени рогове. Глутницата беше бойна. Горослав се учуди, но не се притесни, а и глутницата се държеше на разстояние.
- Най- много да ми попречат да заспя рано…- помисли си той.
Притъмняваше.
Горослав свърна от пътеката. Наблизо имаше колиба. Построиха я с баща му, когато замръкнаха веднъж по тези краища.
Колибата беше здрава, стоеше непокътната в края на полянката, край нея течеше поточе с шумлива вода.
Горослав прибра Белин в колибата, препречи вратата с щита и моментално заспа. Денят беше пълен със събития и момчето се бе уморило.
Събуди го пръхтенето на коня във врата му. Слънцето беше изгряло. Горослав скочи, показа на Белин дивия овес край поточето. наплиска се и седна да закуси. Като разтвори торбата, отвътре го лъхна аромата на прясна питка, беше много гладен и нетърпеливо разгъна кърпата. Но се отказа.
- Нито зная накъде съм тръгнал, нито къде ще стигна, нито кога ще намеря нещо за ядене…- помисли си той. – Нека остане питката за из път.
Набра шепа ягоди и с парче сирене заглуши глада си. Пи вода, напълни кожения мех от потока.
- На път, Белине!- викна момчето.
Конят дотича, Горослав се метна на седлото и двамата подхванаха пътя на новия ден.
Бойният отряд на чакалите се мярна в храсталаците и се изгуби. Очевидно разузнаваше и беше изпълнил задачата си.
Горослав все повече навлизаше в непозната гора. От опит знаеше, че непознатите гъсталаци са пълни с изненади и опасности.
Опасността ги пресрещна още на първия завой. Над пътеката бе надвиснал шумакът на непознато дърво, а през листата прозираха скелетите на изненадани пътници.
Горослав извади меча, нагласи дръжката в дланта си и без да иска натисна трите сребърни жълъда. И – чудо, мечът излетя от ръката му и сам отсече в корена страшното дърво. От короната с писък скочи странно същество и заплашително тръгна към момчето.
- Спри! – извика момчето.- Спри да чуя кой си и защо има скелети по дома ти.
Вече беше нагласил стрела в стреломета и когато съществото се нахвърли срещу му, натисна спусъка. Стрелата прониза злия дух, лумна синкав огън, замириса на сяра. Огънят полази по сухите треви, навлезе в храстите. Злият дух продължаваше да пакости и в смъртта си.
Горослав скочи от коня, грабна меха от седлото и загаси огъня. Остана му само глътка вода, но беше доволен, спаси гората от пожара. И тогава от полуизгорелия храст изскочи гигантско куче, сложи лапи на гърдите му, лизна го по лицето и легна до Белин. Явно нямаше намерение да си ходи
- Ха! Добре дошъл! – зарадва му се момчето.- Кой си ти, да те наречем Зъбан добре ли ще е?
Кучето доволно завъртя опашка.
Така станаха трима.
- Да проверим още нещо…- каза Горослав.
Насочи меча към една лиана, задушила млада брезичка, и натисна жълъдите на дръжката. Мечът излетя от ръката му и посече в корен натрапницата.
- Значи можеш да действаш сам и така ми помагаш де използвам и други оръжия… - каза доволно момчето и погали меча.- Да видим нататък.
Свали шлема и натисна жълъдите на начелника. Беше разбрал, че трите жълъда крият вълшебна сила.
Но нищо особено не се случи.
Когато обаче отново наложи шлема и попипа жълъдите, усети че може да вижда и назад. Трите жълъда ставаха живи очи и пазеха гърба му .
Горослав огледа още веднъж наоколо, нямаше тлеещи огнища. Яхна коня, свирна на кучето.
Тримата продължиха напред.