Плъзни със трепет опакото на изтръпналата длан
по гладката безформеност на обичта си
Помилвай я, кой търси изразност и форма, подлудял
от страхове и непрестанни бягства от дълбокото
Помилвай я, ще ти е като за последното причастие
От утре ще си мъртъв за това си търсене
И може би не ще боли,
ако повярваш си, че после,
че после вече никак не боли
Наново ще градиш с упорство пясъчните кули
на замък, прокълнат на самота,
във който всички отражения са твои,
но пак не можеш да се разпознаеш ни в едно
Недей…
Помилвай я, защото…
повярвай, пак боли,
а няма вече накъде да бягаш
И пак ще потрошиш огледалата…
Ненужно е да стъпваш бос по старите парчета
Аз знам, че острите им ръбове все още нараняват
Пусни завесите, дълбоко вдишай
и докосни със пръсти, само с върховете
все още жива струна, във дълбокото звучаща
Спомни си, не, почувствай трепета …и поплачи
Не си самотен в самотата си, Човеко,
нима не чуваш как отеква струната без край…