началото тук
И дойде денят
на заколението.
При всички случаи
щяха да подарят хайванчетата.
Живи или мъртви.
Живи – на комшийките
или мъртви – на децата
(пощите не приемат живи птици).
Но комшийките си имат петли
и кокошки, а децата
купуват бройлери.
Пък и това тяхното, „детското”
`добре сме, много сме добре`… хм!
Щом се обаждат рядко,
значи са наистина добре,
но пък… може да гладуват. Казва ли ти някой!
Я по-добре да им затворим птиците в буркани,
решиха старите.
Ами сега?
Взехме по-маловажното решение, остана важното:
кой ще е палачът.
А, не! – рекоха комшийките. И ние не можем.
Ако не им бяхте дали имена, някак си щеше да е друго.
Колим кокошки всякакви, но вашите… – все едно
да си заколим котката или кучето.
`Ми и ние съвест имаме.
Кой ще иска утре да каже по село: „Заклах Петър и Тодора”.
Не и не!
… И пратиха те хабер на най-върлата и безстрашна чирпанлийка: баба ми.
Добър избор: преживяла е войни,
погребала е едно от малките си деца, била е вдовица
едва деветнайсетгодишна,
после пак… Не се плаши ни от змия (дори в пазвата нечия),
ни от човек (дори от най-подлия),
ни от нищо живо. Има респект само от мъртвите и някои болни.
Затова е още жива. Към днешна дата.
И тръгна баба кокошки да коли.
ІІ част
А през това време аз си карах щастливо детство.
Голяма грешка от моя страна,
ако е вярна приказката, че
който е имал щастливо детство,
не умее да цени радостите на старостта.
„Но за това ще мисля утре”.
Уф!
следва продължение