автор: boginia

Мислих, че съм ангел аз за тебе,
ангел, който ще те промени,
ала ангелите са с търпение.
Моето защо ли се стопи?

Не знам във твоите очи каква съм,
дано ме виждаш в светлина,
не бях идеална, но в всеки сън
копнеех да съм твоята жена.

А Разумът крещи ми гневно:
„Недей!Не сте един за друг!”
и заглушава той Сърцето ми напевно:
„Обича те!” – не чувам нито звук.

Трябва вече да си ида.
Нима тук някой ще ме спре
и ще изстрие всяка сълза и обида
с една любовна думичка поне?

А как, кажи, да отлетя?
Дадох ти и двете си криле.
Сама ще бродя във ръка
със малкото ми счупено сърце.

Сега разбра ли мойта мъка, мили,
разбираше ли и преди това?
Дадох, но не исках много –
само твойта топлина.