автор: nikoi

Още има врабци. Те остават след белите щъркове.
Свойте пепелни дни дозасищат със летни трохи.
И подскачат в краката им моите мисли объркани,
а очите ми сеят посоки в небесни лехи.

И надежди последни очакват предзимно покълване.
Аз поливам обилно. И сея куп черни зърна
от безмилостни спомени, носещи трепети първи:
от любов или зима. От допир или добрина.

Вече спрях да рисувам със гъстата четка на миглите
твоя строг силует, от преглъщана болка замръзнал.
Имам вече портрет, недоплакан във пролетно синьо
с твоите рани с листа от безсмъртниче здраво превързани.

Есента полутечна във пукнатините изтича.
И остава оголено слънце на стон да виси.
С цветовете си аз на умиращ ноември приличам-
той е всичко, което ти много отдавна не си.