автор: YouNeedLobotomy

Нощния мирис на кал и мъгла се вливаше в ноздрите ми. Камъните и клоните в краката ми, ми пречеха да остана права. Невменяеми катерици издаваха своите побъркващи звуци по дърветата. Имах чувството, че някъде там, две студени очи ме следяха.
-Имате ли огънче?
Изстръпнах.
-Не пуша.
-И аз. - Приближи се непознатия мъж и се усмихна мило срещу мен. - Но исках да завържа разговор. Хубава нощ нали.
По гърба ми сякаш полазиха студени пръсти. Единствената жилищна къща на километри наоколо беше нашата . Какво може да прави пешеходец тук?
-Да. Хубава е.
-Виждал съм ви преди, в околността.
-Аз не съм виждала вас.
-Забавлявате ли се?- Попита мъжа.
-Е... изпитвам силни усещания.- Мъжа се изсмя.
-Не. Не в момента. По принцип. Забавлявате ли се по принцип.
-Да.
-Така и трябва. Жена като вас, трябва да се забавлява. Само глупаците спестяват. Вижте вестника например, някаква непрведвидлива дама спестявала цял живот за образованието на детето си, вместо да се забавлява.- Той сочеше с пръсти по някакъв вестник.- И точно в деня, в който отворила сметка с нужните пари за Харвард, катастрофирала заедно с останалата част от семейството си. Заема щял да отиде за някое социално слабо дете. Трябва да носим новите си дрехи, защото иначе ще ги носи някой друг..- Задишах учестено. Трябваше да се махна от тук. Усещах вода да се стича от очите ми.- Ето! Вземете вестника!- Той го набута в ръцете ми. От колата, консерва се показваше разчлененото тяло на може би 12 годишно момиченце.
-Откъде знаете за сметката.- Захлипах от страх аз. Но той не беше зад мен. О не, тичаше на зиг-заг през между дърветата, там където няма пътека. Хвърлих вестника на земята и започнах да бягам с всичка сила към къщата. Но паднах. И зад мен връхлетя...
Изправих се. И продължих да тичам и най на края стигнах. Слънчевия ми дом ме заливаше с топлина и обич. Влюбения ми мъж излезе, прегърна ме и ме целуна, а аз си представях колко ще е лъчезарна малката ми дъщеричка когато разбере, че ще учи право.
-Сготвил съм крем карамел!- Каза жизнено Артър. И ние влезохме в къщата. И от ярката камина заизвира сигурност.
Нахранихме се до топлината на огнището и гледахме телевизия. После дъщеря ми се прибра в стаята си.
Приближих се леко усмихната до мъжа си и му прошепнах съвсем тихо до ухото, че получих чек, за правата върху книгата ми. И парите стигат и за Харвард и за нова кола. Той ме обгърна с ръце и ме заизкачва нагоре по стълбите целувайки ме по пътя.
***
-Сега, кучко ще навра това в задника ти.
Кривоглед, кривозъб, мършав, нечистоплътен, получовешки усмихнат и някак си размазан седеше срещу мен и се хилеше. Усещах дъха му на хапчета в лицето си. Седеше на сантиметри от мен и държеше в дясната си ръка бутилка от водка.
Хвърлих се назад, но се ударих в мека стена и паднах на земята. Не можех да помръдна и с ръце. Бях цялата вързана. Той се захили, хвана ме за врата и прошепна в лицето ми.
-Ще те чукам откачалко.
***
Събудих се дишайки тежко и около мен нямаше никой. Успокоих се и затворих очи. Изправих се и паднах. Още бях вързана. Бях в усмирителна жилетка.
-КАКВО СТАВА ТУК?- Закрещях аз.- АКО ТОВА Е НЯКАКВА ШЕГА, ПРЕКАЛИ ОТДАВНА! ПУСНЕТЕ МЕ ВЕДНАГА!
Вратата се отвори и там влезе дребничък, оплешивял човек в престилка заедно с две огромни канари мускули с подобно облекло около него.
-Как се чувствата днес Кристи?
-ОТВЪРЖЕТЕ МЕ ВЕДНАГА!-Дребния човек въздъхна, кимна и каза.
-Ако обещаете да се успокоите.
-НЯМА ДА СЕ УСПОКОЯВАМ! ВЕДНАГА МЕ РАЗВЪРЖЕТЕ!
-Кристи, притеснявам, се че ако не се успокоите не бих си позволил да ви развържа.
Дишах бавно и го гледах.
-Добре.- Усмихнах се до колкото можах.- Нека бъде вашата. Успокоявам се. - Плешивецът кимна към канарите и те ме отвързаха.
-Ядосана сте и тази сутрин Кристи.
-Когато разбера, кой е ще го съдя до дупка. Не знае с кой си има работа. Познавам такива адвокати, каквито президента не би могъл да си докара.- Плешивецът ме изгледа продължително, но най на края каза.
- Добре Кристи. Така да бъде. Но докато си тук ще трябва да си вземаш лекарството . - Извади някаква инжекция.- Очите ме заболяха докато я зяпах.
-МАХНЕТЕ СЕ ОТ МЕН КОПЕЛЕТА, МАХНЕТЕ ШИБАНАТА ИНЖЕКЦИЯ ОТ МЕН. - Пищях, но канарите ме хванаха. И ме инжектираха. И тогава станах спокойна. И ядох. Гадна. Безвкусна. Болнична храна. Всеки картоф имаше вкус на аналгин. После си говорехме за нещо. После ме оставиха сама.
***
Зрящото му око ме изпепеляваше. В лявата си ръка държеше детска количка, а в дясната шише водка. Заплаках. А той започна да шиба количката в шишето.
-Ти си лудааааааааааааааааааааааааааааааа- Виеше и удряше количката във водката с все сила, пак и пак и пак и пак и пак и пак.
***
-Как е цялото ви име?- Попита докторът.
-Кристи Уейт Робъртсън.
-На колко сте години?
-37.
-Коя година сме сега?
-2010.
Докторът кимна и ме хвана за рамото.
-Всичко ще бъде наред Кристи.- Очите му бяха топли и искрени. Почти му вярвах.
-Наистина помня, че само онзи ден си бях у нас докторе. Помня и какво се случи на миналия ден и на по миналия.- Заплаках.- Помня всичко. Не съм луда. Не съм за тук. Станала е грешка. Живея в прекрасна къща, сред природата, но не твърде далече от града. Женена съм за най-грижовния съпруг, който готви най-прекрасния крем карамел и имам най-умната, добрата и сладката дъщеря. Не съм луда докторе.- Усмивката му стана някак тъжна, но само ме потупа по рамото и ми обеща бащински.
-Всичко ще бъде наред.
***
Хвана ме за главата и държеше електрошок до лицето ми.
-Сега ще ми духаш.- Захили се .
-Ти не съществуваш.- Вдигна ме от леглото ми и ме намести на колене.
-Сега ще видим дали съществувам.- Притисна лицето ми в стената.
-Ти не съществуваш.
-ПИЙ!- Набута ми водка в устата и тя започна да прогаря пътя си надолу. После сабу панталона си .
-ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ!- Ревях аз.
-И двамата знаем, че го заслужаваш. Вината е само твоя.
Вонеше на разлагаща се плът.
***
-Страхувам се докторе.- Ревях.
-От какво? От какво те е страх?
-Той ме напада всяка вечер.
-Кривоокия човек?
-Да.- Погледнах състрадателното му лице.- Откъде знаете?
-Казвала си преди. Знам как да го изгоним Кристи. Но трябва да сътрудничиш.
-Да, докторе. Ще направя всичко.
-Трябва да увеличим лекарствата Кристи.
Увеличхме дозата. Сега чувствах замаяност през цялото време, но на другата сутрин просто се събудих. Кривоокия го нямаше. Добрият доктор ме беше спасил. Колко бързо се случи всичко. Спомням си го само преди около седмица. Бях толкова щастлива за парите. Милото ми момиченце щеше да учи в Харвард. Щеше да стане най-добрия адвокат в света и да живее най-интересния живот. А аз и мъжа ми щяхме да живеем старините си на хавайте, щастливи с това което сме оставили на дъщеря си. А на другия ден бях в лудница. Хората успяват да вярват в толкова сложни неща, като бог, наука, справедливост. Аз просто искам да вярвам във вчера. Искам да вярвам, че моята малка Анита съществува.
Дните започнаха да се нижат един по един. Нещата ставаха по спокойни. Всяка неделя докторът даваше от своите пари и ми взимаше кралска вечеря от някое заведение, вместо да ми дава болничната храна. И един ден започнахме да намаляваме лекарствата. Кривогледия не се появи. След това в една светла събота докторът отново влезе с двете канари. Те не бяха идвали отдавна. Нещо не беше наред.
-Кристи. Трябва да ти разкажа история. И трябва да я чуеш цялата.
Потръпнах.
-Добре докторе.- Бащинските му очи ме галеха.
-Днес е 13ти май 2013та година. Искаме да те пуснем оттук Кристи и да те пратим в красивата ти къща край гората. Но се страхуваме, че ако те пуснем ще се нараниш, защото винаги преди си го правила. Трябва да чуеш цялата история и да я приемеш. Разбра ли?
-Да докторе- Съвсем тихо отговорих аз.
-Преди 3 години ти си била успешна писателка. Последната ти книга е взела вниманието на много режисьори и кино студия и си получила огромен хонорар, за да направят филм по нея, с който веднага си оставила стабилна сума в банката във фонд образование на дъщеря ти . На другия ден сте празнували. Пила си. Водка. А след това си се качила в новата ви кола. Мъжа ти е бил много по-пиян от теб за това ти си решила да караш. Навярно си си мислела, че пътя до вас е кратък. Но си катастрофирала. Мъжа ти и дъщеря ти са загинали директно. Ти по чудо си се спасила. А човекът в другата кола завинаги е загубил способността си да ходи. И стъкло е ударило едното му око, така че да го обезобрази.
Треперех цялата и плаках. Осъзнавах, че това е истина. Аз убих малкото си прекрасно, любимо дете.
-Как си Кристи?
Движех главата си напред назад .
-Ще ти дадем време да го осъзнаеш Кристи. Но ако не успееш да заживееш с него ще останеш тук завинаги. Кривогледия ще се върне. Ще трябва да ти даваме още лекарства, но организма ти вече трудно издържа . Ще трябва да ти направим лоботомия, за да оцелееш Кристи. Лоботомия. На края на всеки месец ти разказваме тази история. Ти я разбираш и осъзнаваш, че сме прави, но на другия ден не помниш нищо. Това е последния ти шанс Кристи.
***
Осъзнавах всичко. Това беше минало. Съжалявам за всичко което съм сторила, но нима някак ще помогна на някой, като стоя тук? Искам да живея. И имам волята да го направя. Ще запомня всичко до утре. Ще запомня всичко до утре. Ще запомня всичко до утре. Ако трябва ще си го повтарям пак и пак цяла вечер, но утре ще помня. Няма да ги оставя да отворят черепа ми. Моят доктор спасител ще ме пусне от тук, но трябва да му помогна.
***
През вратата влезе дребен плешив мъж и две канари от мускули около него.
-Здравей Кристи. Как се чувстваш днес?
-Добре.- Казах тихо. Плешивия мъж кимна на канарите да ме отвържат.
-Как е пълното ти име Кристи?
-Кристи Уейт Робъртсън.
-Коя година сме?
-2013та.
-Ще ми разкажеш ли това, което ти разказах вчера Кристи?
-Преди три години аз съм имала всичко. Прекрасно, топло огнище. Най-грижовния съпруг на Земята, който готви най-прекрасния крем карамел. Най-сладкото и слънчево момиче с най-щастливата усмивка. Но съм карала пияна. И съм катастрофирала. И сега нямам нищо. Но искам да излеза и да извоювам нов живот. И усещам във вените си, че мога.- Докторът кимна спокойно.
-Ако подобрението ти се задържи до седмица си свободен човек Кристи.
***
Следващите седем дни бяха бавни. Нощите бяха дълги. И дадох душата си, за да не забравя. Превъртах историята през главата си толкова пъти на час, че на края спрях да изпитвам дори вълнение от нея. Исках да живея. И последния ден. Докторът дойде. Попита ме как съм. Попита ме всичките стандартни въпроси и аз отговорих за отличен.
-Прекрасно Кристи. - Извади куп документи и ги сложи на масата.- Сега само трябва да се подпишеш на някои места и си свободен човек.- Разписах се без дори да ги погледна, легнах и гледах празното в душата си и онзи черен нов ентусиазъм за живот. На другия ден ме пуснаха и ми дадоха билет за вкъщи.
Минавах по познатите улици и си спомнях хилядите пъти, през които съм си играла с дъщеря ми през тази гора. Помнех как играехме на една игра. Който види повече катерици печели. Винаги я оставях да ме победи. Имаше толкова много спомени. Щеше да ми липсва до края на живота ми. Застанах пред празната къща. И от там излезе съпругът ми разплакан.
ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ ! ОСТАВИ МЕ НАМИРА! НЕ ИСКАМ ЛОБОТОМИЯ ! ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ! ПОЗВОЛИ МИ ДА ЖИВЕЯ! НЕ ИСКАМ ДА ЗАБРАВЯМ! А той седеше срещу мен с изцъклен поглед и се затича ревейки.
-Правихме какво ли не! Търсихме те както можахме! Къде беше цял месец!- Викаше той и тичаше към мен.
-НЕ ! МАХАЙ СЕ ШИБАН ДЕМОН! - Изкрещях аз и се затичах през гората, но се спънах и паднах. Той ме настигна, хвана ме и ме вдигна.
-Жива си! Жива си! О боже жива си!- Целуваше ме нежно по врата.
Вярвате ли в нещо? Изобщо? Какво ще стане ако утре се събудите и се окаже, че не сте това което сте си мислили вчера, че сте? Имате ли доказателство, че нещо е истинско освен спомените ви? И тогава идва големият шибан въпрос. ЗАЩО ВЯРВАТЕ НА СПОМЕНИТЕ СИ?!?!?!?!??!?
Дъщеря ми изглеждаше толкова истинска. Но не я докоснах. Трябваше да съм силна и да помня, че те не съществуват. Вечерта не дадох на спомена да спи в леглото ми. Изгоних го. И през цялото време треперех и чаках да се появи кривогледия. Но той не се появи. На негово място на другия ден се появиха някакви хора, които твърдяха, че тази земя им била продадена. Изгониха ни от дома в гората. Заема за Харвард на дъщеря ми, бил подписан на някаква чуждестранна сметка, която го пренесла на друга, която го пренесла на друга и така сигурно милион пъти. А аз седях и чаках най-сетне да се събудя в болницата. И да спра да виждам тези болезнени спомени.