автор: krasavitsa

Магрит

Беше време, когато както мнозина, така и аз си въобразявах, че виждането на оригинала на една картина ще ми даде нещо повече, отколкото получавам от репродукция. Но се убедих, че много рядко е така. Още повече, че за станалите емблематични творби на изкуството се вземат строги охранителни мерки и посетителите не се допускат близо до тях – историята помни неколкократните нарязвания на картини или чупене на статуи от всякакви слабонервни или душевноболни, които после оправдават действията си с изключителното въздействие на творбата върху тях. Смятам, че запознаването с една живописна творба трябва да стане с предварително гледане и четене, в музея обикновено няма време. Всъщност, когато отида в световноизвестна художествена галерия, почти не се спирам пред известните творби, чиито репродукции могат да бъдат намерени лесно. А съм замирала пред картини на малко известни художници, питайки се защо и тези картини не са придобили световна известност. Но нека не се меся с мнения в чужда професия, историците на изкуството би трябвало да си знаят работата. Имала съм обаче и своите малки клюкарски открития – като например една картина, която привлече погледа ми с това, че почти разпознах Салвадор Дали в нея, а тя се оказа рисувана през 16 век от почти неизвестен художник. Това стана в галерия Уфици, в която не позволяват да се снима, а не носех нищо за писане в себе си. Така и не успях да запомня името на художника, за да задоволя после любопитството си дали гениалният мистификатор не е бил и обикновен плагиатор, още повече че това, което съм чела за него като личност, никак не ме очарова.

Подготовката ми за срещата с Магрит беше тягостна. Гледах и четох из интернет и колкото повече гледах, толкова повече ме отблъскваше. Картините, с които Магрит е най-известен, нямат детайли, те са по-скоро като плакатите – за гледане отдалеч. Действат ми зловещо, от тях лъха студ и отчуждение, а маниакалното повторение на някои елементи ме потиска. Честата липса на лица – още повече. Има предположение защо липсват лицата – майка му била душевноболна със суицидни наклонности, заради които на баща му се налагало да я заключва вкъщи. След няколко опита да се самоубие успяла да избяга и да се удави. Магрит, тогава около тринадесетгодишен, присъствал при намирането на трупа й. Дрехата закривала лицето й и тази картина оставила белег в него за цял живот. В творбите му има много самота, страх и болка. Сега вече мога да разбера и изпитам съчувствие, но... трябва ли да зная подробности от личния живот на автора, за да разбера изкуството му? Или, ако причината не е в това, той ни внушава... обезличаване? Както и да е, не ме е привличал никога и зная, че няма да изпитам удоволствие, но ще го гледам така, както гледам някои предавания по телевизията или упорито чета до края някои книги – за да ги познавам и да мога да кажа защо не ги харесвам.
На касата билетите за изложбата на Магрит се продават отделно, но касиерката не си направи труд да ни обърне внимание, че на него е записан и час за влизане. И когато ми се наложи да задам на една разпоредителка в музея поредния си въпрос на неориентиран посетител, тя погледна билетите ни и каза, че са вече невалидни, защото сме пропуснали часа си. Напоследък имало толкова голям наплив от посетители, че се наложило да регулират посещенията. Е, добре, има още много за гледане. Но пък след около два часа се озовахме съвсем случайно на пропуска към Магрит и като почакахме на опашката десетина минути, ни пуснаха. След преминаване през пункт за сканираща проверка, представете си. Предупреждение – снимането е забранено, авторското право е в сила до 2037 г. Е, заснех само тези репродукции, които беше използвал дизайнерът на преходното помещение.
Влязохме в малка полутъмна зала, в която светлина идваше само от лампите, осветяващи витрини със снимки, писма и документи, очила, писалищни принадлежности. Едър човек с едро лице, балтон и бомбе, дребнобуржоазен бит, нищо изключително или предизвикателно привличащо вниманието. Трябваше да побързаме. И когато навън започнахме да се озъртаме накъде трябва да тръгнем, за да стигнем до експозицията, изведнъж... се чу механичният спокоен глас на високоговорителя, който ни приканваше да напуснем музея, защото затварял след десет минути. Беше пет без десет, не предполагахме, че затварят толкова рано!
Честно казано, не само че не се ядосах, а дори въздъхнах облекчено. Каквото зависеше от мен, направих го. Най-съвестно отидох, платих - но закъснях, все пак влязох - но нищо не видях. Реших, че съдбата си знае работата, така е било писано.

Ето няколко избрани мисли на Магрит от брошурата с негови цитати към изложбата (преводът от френски е мой):
- Не съм имал идея, мислех си просто за една картина.
- Поезията е лула.
- Рисувам отвъдното, мъртво или живо. Отвъдното на моите идеи в картини.
- Свободата – това е възможност да бъдеш, но не и задължение да бъдеш.
- Трудно е да се мисли, когато не се мисли за нищо.
- Прогресът е смехотворна идея.
- Мразя миналото си и миналото на другите. Мразя резигнацията, търпението, професионалния героизъм и всички онези задължително добри чувства. Освен това мразя занаятчийството, фолклора, рекламата, дикторски гласове, аеродинамиката, скаутите, миризмата на нафталина, актуалността и пияните. Обичам скрития хумор, летни лунички, колене, дълга женска коса, несдържания смях на малките деца, малко момиче, което тича по улицата. Искам истинска любов, невъзможното и химерите. Страхувам се да открия точните си граници.

- Светът днес няма смисъл, защо да рисувам картини, които имат? – рекъл Пикасо, отговаряйки на въпрос защо рисува по този начин.
А пък Магрит казал:
- Настоящето вони на посредственост и на атомна бомба.

Сигурно е имало защо да се размина с Магрит. Повечето от произведенията на сюрреализма ме потискат, възприемам ги като писъци на страдащи, болни от самота и отчаяние хора. И не съм само аз:
- Сюрреализмът е просто отражение на процеса на умиране. Той е една от проявите на затихващия живот, един вирус, който ускорява неизбежния край. - Хенри Милър
- Сюрреализмът беше едно схващане за реалността, над което на разума бе отказана възможността да наложи ограничения. - Джон Хърбърт Матюс
И още едно, този път доста отчаяно изказване – на Брад Холанд:
- Сюрреализмът е архаичен термин. Някогашно движение в изкуството. Сега вече не може да се различи от ежедневието.

И това ако не е безнадежден песимизъм, не знам кое е. Никак не ми е присъщ, нямам общ език с него.

(следва)