автор: agaq

Тя лежеше на земята в слънчев лъч идващ през прозореца. Очите й са втренчени в дървения таван, тялото е отпуснато и едва доловимо надигащи гърди издават нейното дишане. Чувството на страх си е отишло. Тя не мисли за нищо, няма сили да се моли, няма сили за самосъжаление...
Искаше да може да събере истината в едно пространство. Без да крещи на глас на ръба на света, че всеки човек има свой собствен начин на промяна и този начин е най-уникалната част от това, което е.
Стигайки до този ръб, любовта е забравила името й и тежестта на грешките стесняват и без това тясното жилище, което й се полага да обитава по право. Играта и живота й си приличаха и в това беше най-голямото им очарование - не знаеше как ще свършат. Всичко, което можеше да остави или вземе стои между двете дати на надгробния паметник. Това е линията, която измерва стъпките й. Това е разстоянието от А до Б, това е времето и формулата. Всичко бе скрито в нея.
Пулса й се ускори. Триста конници препускаха бясно по вените й. Копието я заслепи и тя потъна в безкрайнта светлина, която й носеше успокоение и топлина, някаква странна и различна любов от познатата. Носеше се като облак в това странно нещо и не искаше да се върне обратно докато не чу далечен, познат глас:
" Мамо, мамо, обичам те, мамо! Мамоо!"
Направи последно усилие да се откъсне от облака, който я беше понесъл и да се върне към познатия глас в далечината. Отвори очи и видя тялото си отвисоко. Гледаше го от тавана на стаята, виждаше и момиченцето, което й говореше и тогава разбра, че любовта всъщност не беше забравила името й. Тя беше длъжна да разпознае името на любовта. Любовта носеше името на детето до нея. Жената се изпълни със сила. Нечовешка сила, дълбоко скрита у нея, сякаш пазена точно за този миг, която разкъса облака за части от секундата и падна обратно в тялото си...
Отвори очи и се усмихна. Вече знаеше, че беше длъжна да живее за любовта си. За Онази любов, която носи различни имена...