автор: krasavitsa

Музеят

Не може да съм в Брюксел и да не посетя Кралския музей за изящни изкуства, още повече, че от средата на миналата година в една от сградите на комплекса му беше открит най-големият музей на Магрит – художника сюрреалист, с който Белгия се гордее много.
Оказа се, че това е най-трудният за ориентация музей от всички, които съм посещавала. Макар и да държа картата му в ръка, все не успявам да се ориентирам кое къде е. Доколкото музеят има няколко входа от няколко различни улици, задължително е най-напред човек да определи на картата къде точно се намира. Но колкото и да се старах, загубих доста време в лутане.
Между различните сгради са направени топли връзки, една от тях доста дълга, но с движеща се хоризонтална пътека, която не е означена на картата, за да разбереш, че най-после си стигнал до мястото, от което например трябва да вземеш огромния асансьор, който ще те разходи из шестетажната експозиция на Магрит. Асансьорът, решен цветово в любимото ми съчетание на сиво и пепел от рози, е с размерите на стая, предлага десет седалки като в превозно средство и предизвика стъписването ни – колко ли дълго се кани да ни вози, та ни предлага и да седнем?

Първото нещо, което бие на очи в голямото фоайе на музея, блестейки със зеленикави отблясъци, е огромна сфера с диаметър около два метра, явно символизираща земното кълбо. Творбата, наречена “Глобусът”, е на Жан Фабре, създадена е през 1958 г., а сферата е облепена с... истински скарабеи. И още няколко скарабеени произведения има този творец, всичките – едромащабни. През 50-те явно не е имало природозащитници. Колко животинки е унищожил този човек, за да бъде оригинален!
А в няколко непредизвикващи ничие внимание малки витринки са изложени творби на неизвестния ми досега представител на белгийския символизъм Марк Менделсон, роден през 1915 г.
Една от тях представлява употребявано бояджийско валяче, обърнато като ваза, за да може в дупката за дръжката да се поставят захабена, но затова пък огъната кухненска четка за почистване на шишета и розово гъше перо, пристегнато по средата от халкичка с неизвестен произход. Какво ли иска да ми каже? Сетих се – валякът на живота е прекършил крилата му и розовите му мечти, изчегъртани безмилостно от четката, са пристегнати с халката от пердето на баба му, което жена му е изскубнала от корниза, преди да го напусне. Само това ще да е, разгадах го.
Малко по-нататък в друга витринка се мъдри излъскан от употреба обущарски калъп, притиснал с носа си малка бяла дървена кравичка. Набързо решавам, че това сигурно е природозащитен протест срещу употребата на телешки бокс в обущарската индустрия, но нямам време да медитирам дълго и над тази енигма и да се упражнявам в интерактивност, защото зная, че там някъде ме чакат Йеронимус Бош, разни неочаквани прелести като например тази страхотна вавилонска кула на Joos II de Momper, окованият Прометей на Theodor Rombouts и доста други старини. За съжаление откъдето и да опитвах, не успях да снимам без блик прекрасната битова картина “Кралят пие” на Джорданс, а
тук има страхотна статуя на мой любим типаж - паднал ангел.
Чака ме и Магрит, над когото съм решила да се потрудя. Следващите крачки обаче ме изправят пред съвсем истинска картина на Менделсон - Миа, 1944 г. Я, той наистина бил художник! Картината е малко в стил ранен Пикасо, но съм му благодарна, защото ме подсеща за думите на последния “осребрих глупостта на съвременниците си”.

На картата на музея има площи, обозначени с надпис “древно изкуство” и решавайки да подходя хронологично при обиколката си, се запътвам най-напред към тях. Но явно ориентацията ми е сбъркана, защото колкото и да се въртя из разни вътрешни залички и после да се връщам към красивия балкон над голямата входна зала, все съм сред художници от периода 15 до 18 век. Накрая, отчаяна от глупостта си, се решавам да попитам минаващия покрай мен служител на музея, облечен в униформено малиново сако. Точно тук е отделът за древно изкуство, потвърждава той. Съжаление ли прозира в погледа му, когато среща моя ококорено недоумяващ поглед? Решавам да протестирам – ама моля ви се, това тук е предимно изкуството на 16 и 17 век! Точно така, отговаря, древното изкуство.
Въх! Добавям към отчаянието от глупостта и отчаяние от невежеството си. Нова задача – да сравня периодизацията на историята на изкуството на тяхната и... и всички останали изкуствоведски школи.

Познавам в общи линии фламандската живопис и най-ярките й представители, но едва когато се потопих в сбирката, почувствах цялостния й дух. Мога да го изразя с една дума – задушевност. Обикновен домашен бит и същевременно изящество. Полутъмнина и ярки слънчеви лъчи през прозорците. Отвсякъде лъха на уют, кротост и добрина.
Да, това е. Това е, от което открай време се нуждае всеки човек, за да живее добре. Не последната дума на техниката или на модата, не слава – от която всеки, който я е постигнал, после се чуди как да се спасява.
Сигурно не съм първият, който го казва, но ще го кажа и аз: имам нужда от свят на топлина и добронамереност. Да се доверявам и да ми се доверяват. Да уважавам и да ме уважават. Да давам и да ми дават. Да създавам и да се радвам на създаденото. В такъв свят искам да живеят и децата ни.

(следва)