автор: Remembrance

Изгревът я изуми. Беше оцветил всичко така, че спря дъха й, а по лицето й се затъркаляха сълзи.
Стоеше пред шатрата в неистов уплах, вкопчвайки усещанията си в стелящата се красота над пясъците.
- Няма път назад - спря се до нея бедуин със скрито лице.
Тя стреснато го погледна.
- Аз трябва да се върна.
Той поклати глава.
- Не можеш. Старите пътища не съществуват. Ще трябва да намериш нови, за да стигнеш там, където си тръгнала.
- Кой си ти?
- Сянка от пустинята... Защо знам ли? Защото виждам, че страдаш. Само пътят напред дава надежда. Не забравяй да вземеш храна.
След това той продължи и се скри между шатрите.

Тя се върна вътре и приседна до завивките. Погали голите му рамене, докосна тихо косата му.
Той се събуди почти веднага и сънено стисна ръката й.
- Още е толкова тъмно....защо не спиш?
Погледна я и замря в тишина, страхувайки се от всичко, което би могъл да чуе в този миг.
Спокойният й глас обаче разстла мир във въздуха - прилягайки до него, тя промълви:
- Бихме могли да тръгнем веднага, още сега... но... но можем да останем известно време и тук. Имаме нужда от почивка, не мислиш ли? Ако напуснем веднага оазиса, ще се изморим неимоверно.
- Имах видение тази нощ - каза тихо той на свой ред.- Ти беше открила неземно място, все едно друга планета, и искаше да останеш там. Не го каза, но го прочетох в съществото ти.
- Какво ме спря?
- Не знам. Може би аз? А може би ти самата?
- А ти? Къде беше ти?
- Аз не можех да прекрача границата. Нямах ключа.
- Интересно... - прошепна тя. - Аз пък имах видение за град - земен, достъпен, силен и укрепен. Жената от кервана ми каза, че това е мястото, което е определено за мен.
Той притвори очите си замислен.
- Продължаваме да преживяваме страховете си. Изглеждат така огромни понякога, обзели са умовете ни, контролиращи стъпките ни. Така не бихме могли да видим правилните пътечки пред нас. Ограничаваме се.
Тя се притисна към него в сумрака и се потопи в приятната тишина на ранното утро. Предстоеше поредният горещ ден, който щеше да изтръгва от съществата им капките поглъщана вода.
- Не искам да оставаме тук - каза накрая тя. - Но няма и да се връщаме по същия път обратно.
- Значи ще вървим напред по пътя назад?
- Ще се върнем към нашите аз, но този път ще сме заедно.
- Всичко е толкова странно, за Бога! - възкликна той и подскочи. - Дори не знаем къде искаме да пристигнем! Това пък ми каза на мен мъжът от кервана - че не можем да пристигнем някъде, като не знаем посоката!
Тя приседна до него.
- Спомни си - очаква ни един нов свят. Трябва да се подготвим за него.
Той стана и закрачи из шатрата.
- Имам нужда да събера мислите си. Моля те да останем тук поне още ден.
Тя кимна.