Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: rhymefan
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13945

Онлайн са:
Анонимни: 438
ХуЛитери: 4
Всичко: 442

Онлайн сега:
:: rajsun
:: pastirka
:: mariq-desislava
:: steelsoul

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2021 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТри дни в Оксфорд
раздел: Разкази
автор: RonnieSlowhand

-Е, това е – казва Нико и ми подава ръка да сляза от автобуса. – Оксфорд, сестра.
Поемам глътка от ледения въздух. Носът ме боли от студа, та дърпам шала си върху него.
-Оксфорд, браток.
Нарамваме раниците си. Същите са, с които ходим на планина, и не са тежки. Носим само дрехи за три дни. Нашите три дни в Оксфорд.

При мисълта за колежа стомахът ме присвива.
-Колко хора мислиш, че интервюират? – питам аз.
-Знам ли? Десет процента, двайсет? Седем-осемстотин? Ебал ли съм го? – Нико изважда разпечатката на картата. – И къде, да му се не знае, е Броуд Стрийт?
-Боже, Нико, какво ще им кажа на проклетото интервю? Не съм правила такова нещо. Даже не вярвам, че е наистина.
-Не вярваш? – той се оглежда веднъж, сгъва разпечатката и решително завива наляво. Не знам дали е наясно накъде отива, или просто е решил, че е време за действие. – Аз пък вярвам. Това си го изработихме, с кръв, пот, сълзи, псувни и всичко, наше си е, толкоз.
Нико вдига поглед към златистите кули на града.
-Дължат ни един шанс, гадовете, дължат ни го и аз ще си го взема. Те ти Броуд Стрийт, впрочем.
-Прилича повече на филм, отколкото на...
-Престани. Никакъв филм не е. И ние не сме туристи.
-Исках само да кажа, че е красиво.
Искам само да кажа, че имам чувството, че се завръщам у дома. Имам чувството, че сърцето ми си отдъхва.
-Това е нашият колеж. Те ти, сестра, Балиол.
-Прилича на замък – казвам аз. – Прилича на шибания Хогуортс.
-По-хубав е.
Той спира и измерва сградата с поглед, не толкова, сякаш иска да я завладее, а сякаш му се полага по право.
-Нико прокудения принц – казвам аз.
Той се разсмива.
-Чакай да видим дали въобще ще ни пуснат да влезем.
Пускат ни, разбира се, затрупват ни с упътвания и ни завеждат до стаите ни. Колко хубаво, че сте тук, коридорите са малко объркани, но ще се ориентирате, нали пътувахте добре? Нали не се тревожите за утре? Вечерята е в шест и половина в голявта зала. Не се притеснявайте да ме повикате, ако имате нужда от нещо. Или който и да е от колегите ми.
Момичето, което ме придружава, е мило, но изпитвам облекчение, когато ме оставя сама. Тръшвам раницата си на пода. Стаята е миниатюрна, легло, стол, бюро, мъничък прозорец към сияйния зимен следобед навън. Странно нещо са тия оксфордски сгради, мисля си, прекрасни отвън, съвсем скромни отвътре.
В двора на колежа се тълпят още хлапета с раници. Доста хора пристигат днес, всичките за същото като мен и Нико. Амбиция, страх, очакване, еуфория, суров интелект, изродщина, надежда, надежда, надежда. Смесицата от всичко това витае във въздуха, просмуква се през стените, част е от времето, като вятъра и влагата.
И това странно чувство, че съм у дома.
Събувам обувките си и се изтягам на леглото. Чувам гласа на момичето – сигурно ескортира следващото сащисано амбицарче до стаята му. Някъде се отваря врата, стълбища скърцат, този специфичен смях на седемнайсетгодишен гений, който не е съвсем сигурен в какво се е забъркал.
Вътре в мен е тихо.
До интервюто ми остават осемнайсет часа. Всички казват, че няма начин да се подготвиш за него. Нико смята, че се е родил подготвен. А аз... аз не знам.
Отначало – за мене – идеята беше лудешка, от типа ако стане-стане. За Нико си беше сериозно. Моите амбиции стигаха до Мюнхен, може би до Лайден или Утрехт, но само толкова. Помня, че двамата джиткахме Grand Theft Auto на неговия компютър много късно през нощта, когато Нико изведнъж изтърси:
-Ти, разбира се, също ще се пробваш в Оксфорд, нали?
-Я не се подигравай с бедните деца. – казах аз.
Той ме изгледа, без да вдига пръстите си от контролите. Балансираше купичка с тиквената яхния на Симона на коленете си. И двамата бяхме увити с по два пуловера. Беше студен октомври, а къщата на Никови се отоплява трудно.
-Защо не? – каза той. – Има седмица до крайния срок. Я си представи, че стане?
Представих си. Не можах да си обърна езика да кажа, о, забрави. Не исках да забравя. Всичките ми мъртви приятели са учили в Оксфорд. Толкин, например. К.С.Луис.
-Имаш мозък като микровълнова печка – подхвърли Нико. – Ако не вземат тебе, не знам кой ще вземат, сестра.
-Благодаря ти. – казах аз. – Не знаеш колко ти благодаря.
-Що бе, то си е така.
-Никой не вярва в мен, освен тебе, Нико. За това.
Той се ухили.
-Ако това те успокоява, вярвам в теб като в себе си.
Всъщност си беше дивотия да се започва кандидатстване за Оксфорд седмица преди крайния срок. Затова не казах на баща ми. Не казах на никого.
-Препоръки ще вземеш от учителите по физика и математика – говореше Нико. – Останалите те мразят. И няма да ги оставяш да ги пишат те, английският им е като на козли. Ти ще си ги напишеш, само ще им ги дадеш за подпис и печат.
-Как, в името на всички триста дявола, се пише препоръка?
-Дееба, на всичко трябва да те уча.
I have had the pleasure to teach Svetlana Tochilarova from 2004 to 2007. Svetlana has consistently performed at a level head and shoulders above her peers, and has shown the most exceptional analytical ability throughout…
-Това не съм аз.
-Ти си.
-Зачеркни „most exceptional”, никой вече не говори така. Exceptional стига.
-От мен да мине.
She has participated in numerous national competitions with outstanding success, most notably…
-О, знам как звучи – обясняваше Нико на учителката ни по математика, която се колебаеше да подпише препоръка, обявяваща го за неоткрит гений. – Този начин на изразяване е просто формално изискване, а трябва да изглежда професионално...
Написахме мотивационните си писма в нощта преди първото ни класно по литература, и си ги разменихме за проверка. Нико вдигна отвратен поглед от моето още на първото изречение.
-Каквооо искаш да учиш? Политология, философия и иконимика? Що за лайна с говна?
И досега чувствам как пламна лицето ми тогава.
-По математика никога не ме е бивало колкото теб. Просто за друго... за това мечтая. – Думата „мечтая” имаше странен вкус в устата ми. Никога не си позволявахме да мечтаем. Само да планираме.
-Гледал съм змия в пазвата си – изръмжа той. – Баламосва те, че е почтен математик, а после... Нейсе, както е казал поетът.
-Нико, още не са ме приели, а в Мюнхен кандидатствам приложна математика...
-О, ще те приемат. И ще си биеш главата тогава.
Обичам гласа на Нико, защото в него никога няма съмнение.
Погледнах неговото писмо. Той кандидатстваше математика, разбира се.
-Не е ли идиотско да твърдиш, че за теб математиката е отражение на закономерното мислене на Бог?
Нико махна с ръка.
-Реторика. Поправяй всичко, което не ти харесва.
Е, и сега сме тук.
Когато слизам в общата стая, заварвам Нико с чаша чай в ръка да забавлява група хлапета.
-Изобщо не съм по извънкласните дейности – тъкмо казва той. – Така че дано не са важни. Ако не се брои търговията с марихуана на дребно, всъщност нямам такива.
Останалите се разсмяха; явно го бяха счели за шега.
-Ако питаш мен, с това си допринесъл повече за благото на човечеството, отколкото аз с моята инициатива „Интеграция и толерантност” – казва едно от момчетата. – А Оли тук се чуди дали да се гордее или да се срамува с това, че е най-добрият арфист под осемнайсет в страната. Всъщност е единственият арфист под осемнайсет в страната. Останалите са жени...
-Арфата всъщност беше замислена за сестра ми – намесва се онзи, когото наричат Оли. – Но аз още на седем годинки си знаех, че съм гей...
Намирам името си в списъка на дъската за съобщения. Балиол, утре в един и половина. Кебъл, утре в четири и половина. Пембрук, вдругиден в единадесет. Не е лош знак. Ако три колежа се интересуват от мен, значи има надежда.
Поглеждам името на Нико. Освен Балиол (утре) има още само един колеж, Крайст Чърч. Подсвирвам. Така значи, най-снобският от снобските колежи се интересува от наш Нико.
Той още не ме е забелязал и аз не знам дали да се присъединя към групата му. Лесно е, когато сме сами, но никога не знам дали го познавам, когато не сме. А има и друго. На повечето хора им е лесно да харесват Нико, но не и мен. Аз не съм нито хубава, нито грозна; винаги изтърсвам първото, което ми дойде наум; не съм чаровна, защото не разбирам какво е чар. Единственото ценно в мен е, че имам мозък като микровълнова печка. Според Нико.
Тоест, непотвърдени сведения.
Не ми се стои в общата стая. Бих могла да се разходя из Оксфорд в тъмнината и дъжда. Или бих могла да вечерям сама в главната зала, под портретите на деветнайсет министър-председателя. Ако чак толкова искам.
Вътрешният двор е тъмен, и през главата ми минава някаква история за призраци от пътеводителя. Надявам се да са имали предвид друг колеж. Самата главна сграда е милостива към самотници – стара и спокойна. Имам чувството, че стените сякаш шепнеха, едва отвъд спектъра на човешки слух. Искам да остана тук завинаги.
Част от мен би предпочела да бъде с Нико в общата стая. Но аз, основната аз, е болезнено щастлива сама.
Тясно стълбище, площадка, тесен готически прозорец. И вратата на моята стая. Слагам ръката си върху нея. Ама че е хубаво това старо дърво, гладко и със собствена топлина.
Тук трябва да дойда утре, и ще имам един шанс, един-единствен. И ще си го взема.
На мен не ми дават нищо. Не съм типа момиче, типа човек. Което е мое, взимам си го.
Някога мислех, че първата ми целувка ще е с Нико. Не стана така. Напих се и целунах някого, когото не познавах. Аз го целунах, не той мен. Каквото ми трябва, взимам го, но никой нищо не ми дава.
Всичко тук е направено за мен.
-Търсиш ли някого?
Обръщам се в посока на гласа. Чувствам се, сякаш са ме хванали в действие, което е... тайно. Интимно.
-Аз... не.
-Не съм те виждал тук преди. – момчето, на когото принадлежи гласа, стои в средата на малкото стълбище и гледа нагоре към мен. Не виждам лицето му в сенките.
-Няма как да си ме виждал – казвам аз. – Сега кандидатствам.
-Е, пожелавам ти късмет. Кога е интервюто?
-Утре. – устата ми е съвсем суха. – Тук.
-Ауч. Какво кандидатстваш?
-Политология, философия, икономика.
-Хубав курс. Само за политици. Аз съм английска литература. Смятам да стана много образован безработен, когато порасна.
По-скоро чувам, отколкото виждам ухилването му.
-Знаеш ли, идея си нямам как ще преживея това интервю – казвам аз. – А никъде другаде не ми се ходи.
- О, просто мисли. Повечето хора се провалят, защото отказват да мислят. – Презрението в гласа му е почти физическо. Усещам го върху кожата си като хлад. – Използвай си мозъка и бъди себе си, друго няма. Толкова е просто, а все не ми вярват.
Кимвам.
-Благодаря ти.
-Е, тогава ще се видим догодина.
-Ако ме приемат.
-О, имам шесто чувство за такива неща. Тук съм отдавна.
Момчето изчезва толкова внезапно и безшумно, че мозъкът ми отказва да преработи видяното. Едва сега забелязвам, че светлините в сградата са угаснали.
Спускам се по стълбището и се затичвам през тъмнината. Общата стая е пълна с гласове и хора, слава Тебе Господи, и за миг ми се струва като кораб от светлина и топлина, плаващ през външната нощ.
Имам нужда от чаша чай.
Нико се приближава до мен заедно с някакъв кльощав и очилат индивид.
-Търсих те – казва той на английски. – Отиваме долу в бара с няколко от първокурсниците.
Поклащам глава. В момента не съм сигурна в гласа си.
-Къде беше? Много си бледа.
-Знам, че звучи смешно, но отидох да видя стаята си за утре.
-Главната сграда би трябвало да е заключена по това време – казва очилаткото.
Усмихвам се неловко.
-Не беше.
-Е, барът също не е заключен, а повярвай ми, нашият е легендарен.
-Извинявайте, но не пия преди интервюта.
-Не се вманиачавайте толкова, бе хора – ухилва се очилаткото. – Направо ми става страшно колко сте наточени всичките. Преди четири-пет години някой даже се самоубил преди интервю. И при това кандидатствал английска литература, горкият глупак.
-В днешно време с това ставаш само безработен – казва Нико.
-Има ли си призрак? – изтърсвам аз.
-О, не, ние не, макар че на теория и Балиол би трябвало да си завъди някой най-накрая... Сейнт Джон и Магдален имат, ние не, знам ли защо.
-Светлината на разума? – предлага Нико.
-Може.
-Аз ще си лягам – казвам аз.
-В десет?
-Уморена съм.
Двамата се връщат обратно в групичката си. Аз допивам чая си – много мляко, много захар, сладко срещу призраци. Вече не съм уплашена. Може би изобщо не съм била.
Не успявам да заспя веднага. Обичайният обитател на стаята явно е фен на Джоузеф Конрад, така че заемам „Ностромо” от библиотеката му и задрямвам на страница двайсет и две. Събужда ме много притеснено почукване на вратата.
Оказва се Нико.
-Може ли да вляза за малко при теб?
Обвит е в алкохолна пара като в аура.
-Разбира се.
Сядам обратно на леглото си; той сяда до мен и ме прегръща. Не е прегръдка на любовник, нито на на някой, който най-после се е напил дотолкова, че да се престраши да се пробва; съвсем детска е.
Значи това означава да ти се скъса сърцето, минава ми през ума.
-Ужасно ме е страх от утре – казва Нико. – Просто не мога да понеса мисълта да се издъня, разбери...
Погалвам го по косата. Като дете. Като любим син. По дяволите.
-Няма, няма – казвам аз. – Нищо такова няма да се случи.
-Толкова много се опитах, разбираш ли... толкова се борих... и така ме е страх...
-Шшшшшт, стига. Пази се от страхове и амбиция – казвам аз. Прегръщам го с цялата си сила; бих искала да му дам от моята кръв, от моето дишане, от моето диамантено спокойствие. Представям си как преминават през ръцете ми и се вливат в Нико, като топлина и светлина.
Братко мой, любими мой, Нико. По дяволите.
-Всичко ще е добре утре – казвам аз. – Имам шесто чувство за тези неща.
Представям си вратата. В ума ми тя блести в розово, зелено, оранжево, като изрисуваната мишена в деня, когато се научих стрелям. Помня точното и абсолютно знание на онзи момент. И никога няма да го забравя.

Бележка: това се явява нещо като продължение на Хубав ден за дишане .


Публикувано от alfa_c на 02.11.2010 @ 19:22:51 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   RonnieSlowhand

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.11.2021 год. / 20:03:12 часа

добави твой текст
"Три дни в Оксфорд" | Вход | 4 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Три дни в Оксфорд
от krasavitsa на 02.11.2010 @ 19:39:33
(Профил | Изпрати бележка)
Ммм, супер е, веднага разбрах, че този Нико е онзи Нико.
Нали ще направиш продължение и на продължението? Не може да ги оставяш така. :)))


Re: Три дни в Оксфорд
от zebaitel на 02.11.2010 @ 22:33:51
(Профил | Изпрати бележка)
Всъщност, просто си плаче за продължение! Браво Рони!


Re: Три дни в Оксфорд
от stefka_galeva на 03.11.2010 @ 10:26:20
(Профил | Изпрати бележка)
И аз искам още! Умни и млади, нестандартни...всеотдайни, много са си верни. Заобичах ги. Просто ни дължиш продължение и действие. Мисли! :):)


Re: Три дни в Оксфорд
от anonimapokrifoff на 03.11.2010 @ 19:14:29
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми харесва как пишеш.