автор: LinaSablina

В навечерието на нощта един дъждовен глас въздъхна. Понякога си мисля, че ниските вечери, тези с присвити до самата земя мъгли, са заглавия на гениални романи.
Не помня някога да са се повтаряли. Идват бавно и предвидливо, а остават така неочаквано за всякога...
Имената на птиците, които ми пращаш с писмата си, са ми много познати. На малко мигове съм способна да се нарадвам из основи. Променяш озона (както славеят следи за влюбените), за да е по-чист въздухът за хората. Несметен си по красота на характера. Ти, вечерен мой скитнико, докога ще се слушаме? Наоколо всичко е вест и няма откъсване цветето, понеже е винаги пролет.