Войната във Виетнам беше в апогея си. Световната преса пишеше за зверствата срещу мирното население на отряд американци, предвождан от лейтенант Коли. Така ние, войници тогава, бяхме нарекли и едно, наше, свръхнатегливо лейтенатче. Истинското му име не си го спомням.
В една, снежна, мартенска утрин и пълно, бойно снаряжение, четирима редника и Коли, усъмнахме на гара Костенец. Бяхме караул на вагони със снаряди. Оказа се, че вагоните са в две композиции през ден. Устава изискваше два караула, но Коли в стремежа да получи похвали ни раздели на две. За наше щастие замина с първата композиция. С моя приятел дремехме на пейките в чакалнята до утрешния ден, докъто ни извикаха . Вагоните бяха три, два натоварени със снаряди и един конски за нас. Миеха го от някаква селитра, която се пенеше и вонеше гадно. Водата се стичаше и замръзваше на шушулки. Нямаше печка, койка, нито пейка. Две дупки – прозорци, зееха и пропускаха оскъдна светлина. Бяха ни оставили една газена лампа с която да светим и разпознаем “врага” в тъмното.
- Весо, тук ще се мре ако не вземем мерки – казах на моя приятел и съкафезник.
Отнякъде намерихме 4 бали слама. Парите ни стигнаха за бутилка най-евтин ром, един хляб и буца сирене. Пътя до Плевен, където служехме, щеще да бъде 2-3 дни с товарните композиции. Потеглихме вечерта. Хапнахме каквото имаме, изпихме набързо рома и се увихме във всички парцали които носехме. Опряхме гърбове да се топлим и даже сложихме каските върху кепетата за топлоизолация.
Сутринта ни събуди страхотен удар и шум на метал. Скочихме отворихме вратата на вагона, когато втори удар ни повали на пода. Бяхме в София, гара разпределителна – Подуяне, пускаха вагоните от едно възвишение и композираха влаковете. Развикахме се да спрат, че караме опасен товар, бойни снаряди . Железничарите ни гледаха като НЛО и не можеха да повярват, че изпълзяхме от конския вагон. Пристигна началника на смяната уплашен, че нещо се е случило.
- Тези военни в глупавата си секретност, ще ни избият. Снаряди казвате, никъде не е написано. Вие защо сте само двама, откъде сте ? Студено е, ще изпукате тука момчета.
Обяснихме ситуацията, казахме, че сме от София, но служим в Плевен. Железничарите, които се бяха скупчили, в един глас завикаха:
- Какво чакате, вървете си в къщи, стойте колкото си искате, ние ще пазим вагоните и ще ги пуснем когато се върнете.
Предложението беше повече от примамливо. Приятелката ми беше студентка в София и повече от половин година, не бяхме се виждали. Бяхме мръсни, брадясали, измръзнали и гладни. Дадоха ни по няколко лева за такси. Голите ни глави и бойното снаряжение привличаха военните патрули. Хванеха ли ни, следваше военен съд и тежко наказание още половин до една година служба. Разбрахме се да се срешнем с Весо в 17 часа при вагоните за всеки случай и всеки хукна към дома. Таксиста малко се изплаши при вида ми и калашника с две паласки патрони, мислел, че съм избягал от казармата. Излъгах го нещо успокояващо.
В цивилни дрехи се срещнахме в уречения час с Веселин и- о, ужас !
Нашите вагони, закачени първи в композиция на бърз пътнически влак за Плевен, готвещ се за отпътуване към Централна гара. Обяснихме на машиниста каква е работата и отидохме при диспечара. Оказа се, че скоро е постъпил на смяна, стария не го е предупредил, а от Плевен са се обадили да ги пусне веднага.
Бяхме уплашени до смърт, човека ни влезе в положението и нареди да вкарат вагоните в глуха линия. Постави придружителните документи в стар телефонен указател и показа къде го слага в бюрото си:
- Приятно прекарване, сега само вие ще кажете, кога да да ви композират !
Идваше ни да го прегърнем и разцелуваме, добрите хора не бяха свършили.
Вечерта изненадах моята “принцеса” в квартирата, където живееше под наем. Нямаше телефон, хазайката не допускаше гости, особено от другия пол. За щастие нямаше и среща с друг. Обясних и набързо всичко и я помолих да се приготви по- бързо. Бях много леко облечен, патрулите бяха много, особено пред кино Изток където стоически я изчаках на студа, почти два часа. Мисля, че до днес не е разбрала цената на нашата среща тогава.
След два дни се появихме на гарата. Снарядите и вагоните ни чакаха. На Плевенската гара също. Лейтенант Коли, предвождаше цял взвод, гледаше мръсно и свирепо, приближи се и процеди:
- Късно разбрах, че сте от София.
Тормози ни всячески, до края на службата. Добре, че бяха само няколко месеца.